Рамка – празна граница или пълна картина. Животът често ни изглежда като нещо предопределено – с ограничения, отговорности и правила, които не сме избирали сами. Още от раждането ни поставят в рамки – семейство, общество, очаквания, култура, дори география. Училище, работа, роли, задължения – всичко това създава усещането, че светът е вече нарисуван, а от нас се очаква просто да останем в очертанията.
„Помниш ли какво ти бях казал, сине?
Че животът те е поставил в някаква рамка и ти трябва да се съобразяваш с нея.
Но съм пропускал най-важното.
Накрая на живота си човек вижда нещата по различен начин…
Въпросът не е в рамките, в които те поставя живота. Въпросът е в това с какво ги запълваш…
Онези неща и онези хора, които дават смисъл на живота ти… не ги оставяй, бори се за тях.”
— от филма „Любовта обича съвпаденията”
И може би е така… до известна степен. Всеки от нас получава определена „рамка“. Някои по-тесни, други по-просторни, но все пак рамка – даденост, с която трябва да се съобразим. Но както напомня този дълбок и мъдър цитат от филма „Любовта обича съвпаденията”, истинската драма, но и истинската красота на живота не се крие в рамката. А в картината, която рисуваме в нея.
Колко често се вглеждаме в рамките – в това, което не можем? В онова, което ни липсва, в което сме ограничени, за което се чувстваме късметлии или ощетени? Колко често обвиняваме живота, съдбата, другите… и пропускаме, че вътрешността на рамката е празно платно, на което можем да нарисуваме собствената си история?
Всеки ден е възможност за цвят, за движение, за смисъл. Всеки човек, когото допускаме до себе си, всяко чувство, всяко усилие, всяка любов, всяка прошка – те са нашите щрихи. Именно те изграждат пейзажа на единствената картина, която е истински наша – нашият живот.
Рамка и съдържание
Най-смисленото съдържание на живота почти никога не идва от неща. Не от титли, награди или банкови сметки. А от хора. От онези, които ни обичат, подкрепят, вдъхновяват. Онези, за които се борим, с които споделяме и които остават, дори когато цветовете избледнеят.
В един момент разбираме, че не е важно колко голяма е рамката, а дали вътре в нея има любов, топлина, съпричастност, смисъл. И че понякога трябва да се борим – не за свободата от рамката, а за съдържанието, което искаме да остане в нея.
Да създадем своята картина
Животът никога няма да бъде идеално платно – ще има петна, драскотини, неочаквани щрихи. Но точно те го правят истински. Вместо да се питаме „Защо моята рамка е такава?“, може би трябва да се питаме: „С какво искам да я изпълня?”
Смисълът не се дава, той се създава. С всеки избор, с всяка връзка, с всяко „да“ и всяко „не“, които произнасяме. И ако можем да си тръгнем от този свят с една картина, която казва: „Обичах, живях, дадох“ – значи сме използвали рамката си по най-добрия възможен начин.
Рамката може да е тясна, груба или пък златна и изящна, но ако платното вътре остане празно, тя няма значение. А понякога именно ограниченията придават стойност на картината – както рамката пази платното от разпад, така и трудностите очертават силуета на нашата човечност.
Животът не пита дали сме готови. Просто ни подава четката.
🖋️ Автор: Алис Бел
Рамка – празна граница или пълна картина
За да научите първи най-важното, харесайте страницата ни във Фейсбук , групата ни за любопитни новини във Фейсбук или ни последвайте в Telegram
