Разказ:Цената
Текстът е публикуван с изричното съгласие на автора!
Цената. Календарът отброява последните дни на щедрото лято. Но и то си отива. Просто със зимата си сменят роли, перуки и гримове.
Автор: Димитър Стоянов
А земният рай си остава все така еднозначно същият – днес оцветен в ефирно синьо, с аромат на пясък и речитатив на море, с песента на влюбените славеи или пък утре с концертите на белите северни ветрове и пухкавите зимни въздишки, галещи нослета на деца и възрастни и топлещи с дъха си кротналата се природна шир. Раят е тук. Човешкият.
Цветен природен калейдоскоп
Цветен природен калейдоскоп. И в неговия спектрален център – забързаното ежедневие на съвременника. Но календарът помни и светлите, и тъмните страни от биографията на новото ни време. Разлиствам го внимателно , а дребен шрифт тръгва по следите на една човешка история.
Всичко това се случва преди много години и поне началото звучи като приказка. Трима братя и една сестра в едно обикновено семейство. Живеели що-годе поносимо.
Предисторията започва с драмата на бащата – вечно пиян, с побой на жена си и всичко това пред очите на децата. Скандали огласяли малкото родопско селце, хората заобикаляли прихлупената селска къщичка като едно проклятие, щедро орисано от самодиви , вещици и малоумници.
Но синове и дъщеря се задомили, всеки поел по своя си път. Неженен останал най-малкият- Найден. В една притихнала февруарска вечер най-големият син събрал братята си и своята сестра, за да решат въпроса за своето бъдеще.
А той минавал през дилемата – с бащата или без него. Умували, стрували, накрая решили, че е най-добре да бъде премахнат. Идеята била на най-големият син – Петър.
Но оставал другият въпрос – кой да го извърши. Христина, сестрата, покорно свила ръце и навела поглед към напуканите си от студа ръце. Другият – Георги- въздъхнал, вперил поглед през прозореца към тъмната нощ и потропвал с пръсти по масата. Възцарила се дълбока плашеща тишина. Само часовникът на стената безпристрастно тиктакал и отмервал минутите на съзаклятието.
Петър приел трудната задача, но с условие, че ако нещо се обърка, пред следствието ще твърдят, че е дело на Найден. Защото бил непълнолетен. Връщайки се от поредния си запой, надпявайки се със студените планински зимни пориви, в тъмната уличка най-големият син с брадва посрещнал баща си и го посякъл. Вдигнала се олелия, дошла полиция, ама тя търсела извършителя, а не мотивите за престъплението.
Пред следователя Петър, Георги и Христина посочили като извършител най-малкия – Найден. В съда много-много не умували – стъпили върху доказателствата на прокуратурата. И Найден се озовал в ТВУ. В затвора за непълнолетни Найден се научил да различава доброто от злото, прошката от обвинението.
Често пъти в съня си виждал образа на своята почернена майка. Гледала го кървавочервени очи, следи от недоизречен укор. За баща си нищо не си спомнял.
Той някак бягал от спомените му. Някакво бяло петно и една черна точка в периферията на отцеубийството. Сънят му бил неспокоен не поради угризения на съвестта. Нещо друго бавно узрявало в душата му.
Една вечер случило се така, че в моментите, когато другите малолетни престъпници доволно похъркали, килията му била озарена от някаква неонова светлина. До леглото му застанал образът на непозната жена. – Готов ли си да тръгнеш с мене? – прозвучал първият въпрос на видението. – Разкайваш ли се за извършеното?
Момъкът упорито се взирал в отражението и от страх сключил молитвено ръце. – Не се плаши! – казала жената.- Дойдох, за да пречистя душата ти и да те изведа на правия път. Момчето извадило разпятието, което криел в леглото си, и го насочил към Непознатата. Постепенно образът избледнял , накрая изчезнал.
Останали проклетите въпроси. В следващите дни момъкът заживял със спомена за преживяното и миг не му давали спокойствие въпросите на видението.
Така заживял със затворническото си ежедневие. И спомена за преживяното.
След три години го освободили. Прибрал се в родния си дом. Студен и неуютен, защото скоро след бащата майката склопила очи и се пренесла в божия небесен свят. Натъжи ме тая история.
Пустият му календар! Толкова светли мигове има в делничния ни свят, а съхранил в паметта си една чудовищна драма.
Текстът е публикуван с изричното съгласие на автора! Автор: Димитър Стоянов
