Писателят Вел Сенгелиев представя:ТРАНСГРЕС ЧАСТ ВТОРА

„Алармата проеча зловещо, а тя подскочи от креватчето. Майка й влетя в стаята и я грабна на ръце. Лицето й беше бледо, очите влажни, косата й прибрана. Долната й устна трепереше. Едва сега малката Хейли видя колко разстроена беше тя.
     – Мамо, защо си в тази униформа? – сгуши се малката в нея. – Защо алармата за бедствия се включи?
     – Трябва да вървим, мила – устните на жената трепереха. – Ще ти разкажа попът. Бъди сега спокойна.
     Двете излязоха от къщата, а на две пресечки от улицата ги чакаше кацналия наблизо орнитоптер. Двигателите му ечаха, а от рампата се беше подал мъж, който на ръба на нервите си, ги чакаше да пристигнат.
     – Вземи я! – прехвърли Нила малката си дъщеря в ръцете на мъжа. – С какво време разполагаме?
     – По малко от седемдесет и един часа преди да се пропука напълно долният слой на атмосферата. Процесът вече е започнал и се ускорява с всяка изминала минута. Накрая кислородът ще се възпламени. Картината ще е катастрофална. Всеки който е останал на повърхността, ще изгори жив, а ако се укрие под земята ще бъде въпрос на време да умре от задушаване. Планетата ще бъде необитаема.
     Нила преглътна и се поколеба за миг.
     – Трябва да напуснем възможно по-скоро – очите на мъжа бяха сурови, изпълнени с тревога, напрежение и много тъга.
     Малката Хейли слушаше разговора им, когато на двеста метра от тях се разяри пожар, който доведе до взрив на няколко електромобила. Огнените езици лумнаха като вулкан, обезобразявайки пустите улици. Пушекът се разстла като гъста мъгла. Бяха нужни едва няколко секунди преди да ги достигне.
     – Мамо?! – извика уплашено момичето.
     – Вървете! – настоя Нила. – Вървете…
     – Какво?! Идваш с нас… командире! Няма да те оставя тук… Или ще наредя на пилота да угаси двигателите, докато ти не…
     – Давам ти директна заповед, лейтенант! Прибери дъщеря ми и я откарайте на борда на Лунар 1. Ще се присъединя към вас при първа възможност…
     Мъжът беше готов да протестира, да се бори за нея, да я разубеди. Искаше му се отчаяно да я сграбчи и да я замъкне вътре, но нещо в тона й го спря. Животът на детето беше далеч по-важен. Далеч по-ценен.
     – Следващият кораб за Луната е след петдесет и седем минути. Ще имаш ли време да стигнеш до космодрума? Мога да…
     Нила не отговори, целуна дъщеря си за довиждане и скочи от рампата. Хейли видя все по-отдалечаващата й майка, когато люкът се затвори пред очите й. Командир Езо даде сигнал до пилота, а орнитоптерът започна да се издига плавно във височина. Тя вече хълцаше от мъка, а сълзите се лееха неспирно от очите й… Това бе последният път, в който Хейли видя майка си…“

Писателят Вел Сенгелиев представя:ТРАНСГРЕС ЧАСТ ПЪРВА

Жената се изпъна в пилотското кресло и разтърка уморено залепналите си очи. Беше спала повече от необходимото. Вторият пилот до нея натисна няколко бутона и привлече вниманието й.
– Лош сън, а? Направо подскочи.
– Нещо такова… – Хейли се прозя. – Колко време съм спала?
– Приблизително три часа – отвърна й равнодушно Касиа, чертаейки маршрута на помощния екран.
– Не ти ли омръзна да ми гледаш заспалата физиономия три часа, докато маневрираш сама в тази безплодна пустош?
– О не, не, скъпа ми Хейли. Очевидно имаше нужда от сън. А и обичам да се наслаждавам на тишината на космоса. Няма закъде да бързаме. Трябва да доставим следващата пратка с необработен лед едва във вторник. Тонивас ще ни чака на същото място.
– Да, вярно – съгласи се Хейли. – Тази стара продънена баржа.
Между двете се проточиха няколко минути тишина.
– Разкажи ми какво сънува? – заговори я първа Касиа.
– Детството си… Моменти от него. Преди това имаше още нещо, но сега вече не помня.
Отново минута тишина.
– Стресирана си. Разбирам те, да знаеш. Така се чувствах и аз след смъртта на Бин. А сега просто се рея на дрифт – жената си затананика някаква своя мелодийка, докато маневрираше покрай изпречилия им се отдясно леден астероид.
– Примирила си се.
– Нещо такова. Моля те, не ме съжалявай. Спомените ми от Проксима са хубави, дори твърде хубави, макар тази планета да ни докара всичко това. Вече няма значение, защото в крайна сметка всички ще си отидем един ден. И аз ще бъда отново при моя Бин – Касиа се усмихна, а усмивката й изразяваше онова детинско и безгрижно веселие, което само едно десетгодишно хлапе би имало.
– Ти си болна. Аз съм болна и всички други… – Хейли преглътна надигащата се буца в гърлото си – също са болни. Всички. Цялата човешка раса.
– Хейл. Проспа седем години откакто бе припаднала. После изминаха още някъде толкова, докато си стъпиш на краката, когато трябваше всички да легнем в стаза. Пътувахме цели 62 години до Бета Кети, докато не се събудихме пред нея и сега сме тук. Не те упреквам, просто ти казвам, успокой топката. Имаш още допълнителни седем години, скъпа. Ще поживееш доста повече от някои други. Дори един ден можеш да видиш истински залез.
Корабът се люшна на една страна за момент.
– Уу – възкликна Касиа, – това парче скала беше близо. Ще подновя скоростта ни.
– Залез – повтори унило тя, почесвайки се по носа. – Не е нужно да… Да умираме докато странстваме из цялата тази празнина. Имаме право да изберем да се прехвърлим в… – Хейли не довърши изречението си.
– Оо, ама ти наистина го мислиш – усмихна й се злорадо Касиа. – Искаш го. Признай си.
– Искам го. Искам да си върна Хекс и да заживеем отново нормален живот. Да видя истински залез. И няма да се откажа пред нищо. Дори ако трябва да чакам още цели 62 години.
Касиа пусна управлението и включи автопилота за момент. След това се обърна към Хейли и я погледна с възможно най-сериозното изражение на което беше способна.
– Наясно си, че тази процедура може и да не сработи. Алрика сама отказва да я прилага, независимо от това кой отива при нея.
– Алрика? Какво разбира Алрика? Какво разбира дори Хекс за смъртта, след като те са само едни андроиди, които…
– Аха. От всички хора на света, които познавам, ти най-добре мисля, че знаеш какво значи смъртта на хората за андроидите. Днес сме тук, утре ни няма и толкоз. Пуф. Превръщаме се в частица звезден прах. Но те… Те остават след нас и са длъжни да носят на раменете си цялата гама от спомени, свързани с всеки един от нас. Те ни боготворят, Хейли и смъртта ни ги съсипва повече отколкото предполагаш – Касиа разкопча яката на униформата си, така че да охлади разпалените си емоции. – След като припадна и те положиха в стаза, Хекс беше съкрушен. Знаеше диагнозата ти, знаеше и залога какъв е. Решението, което взе не беше никак лесно за него. Коства му месеци. Месеци стоя на границата между лудостта и неистовото желание да направи нещо за теб, макар да знаеше, че беше непосилен. Преди да отпътува, се закле да не се връща в Рождение, докато не намери подходяща система, с годна за живот планета, на която да отидем всички. Цялото човечество. На планета, където да направи истински дом за вас, за да… – Касиа замлъкна.
Хейли заплака безгласно отново.
– Поплачи си, мила. Точно така… излей мъката. Нареви се и да продължим да събираме лед. Аз съм тук, до теб и ако кажеш ще те пратя в дълбокия космос на лов за вакуум още сега. Скафандърът е за моя сметка.
Другата жена се разсмя през сълзи и подсмръкна.
– Ние сме в дъбокия космос, забрави ли?
– Не. Просто исках да ти кажа, че където и да е Хекс сега, едва ли би искал да рискуваш живота си напразно… Особено с процедура по прехвърляне на съзнанието в изкуствено тяло. Ние не сме родени да бъдем андроиди.
– Зная, Касиа. Никога не е одобрявал тази идея. Често като заговорех за това и той се мусеше с дни.
Алармата за близост внезапно се включи. Двете извърнаха едновременно погледи към радара, като това което видяха ги изненада повече отколкото биха предполагали.
– Какво? Това да не е… Оо! Не може да бъде!
– Комета?!
– Боже! Ами не мога да определя – възкликна въодушевено Касиа, готова да стане от пилотското кресло, макар че това нямаше да свърши особено работа. – Наистина ли го виждат очите ми? Кажи ми?
– Да, наистина! – Хейли преглътна и визуализира картината на екрана пред нея на предполагаемата комета. Огромният черен камък с нищо не се различаваше от всички останали астероиди в пояса, с изключение на мъждукащите от време на време под повърхността му смътни петна. – Така. Ето те и теб. Хм, само на няколко клика разстояние. Около седем хиляди километра. Тези фосфоресциращи зони би трябвало да са изпаряващи се газове, които пробиват горните пластове. Погледни това светлинно очертание тук, Касиа. Може би опашката на кометата е започнала да се оформя в задния край. Това значи, че…
– Че ще съберем много лед. Ще имаме вода за колониалните кораби в изобилие. Най-накрая ще довършим последните сектори на Рождение – довърши превъзбудено другата жена, докато пръстите на ръцете й щракаха по спомагателния пулт. – Изпращам координатите ни към Тонивас и целия флот още сега.
– Кас, това е ясно. Но имах предвид, че кометата се е насочила към най-близката звезда. Нашата Бета Кети. Била е придърпана от гравитацията й, като сега е прекалено близо до нея. А при такава близост, кометата трябваше да гори с ослепителен блясък, като опашката й щеше да е оставила светлинна диря поне няколкостотин милиона километра зад нея. Обективно погледнато, щяхме да забележим кометата още с пристигането си в тази система преди седем години. Хей, слушаш ли ме?
– Напълно, напълно. Координатите ни обаче… не са изпратени. Защо ли?
– Е, опитай пак. Ще почакаме.
– Ха, ами как ще я кръстим? – попита след десетина минути Касиа. – Не върви да я назовем само на едната или другата от нас. Открихме я заедно.
– Преди да я кръщаваме както и да е, трябва да я изследваме много по-обстойно. Ще пусна спектрален геоанализ. Нещо не е наред с тази скала – усъмни се Хейли. Шестото й чувство не я лъжеше.
– Вен, не започвай отново с твоите чудати суеверия. Това там е просто парче реликтов камък, на няколко милиона години, което… Какво? – изненада се Касиа на показанията от пулта за комуникация. – Съобщенията ни отново не са получени… Но как така?
– Защото далекообхватните сензори са извън строя, все едно нещо ги заглушава. Или антената се е повредила…
Малкият кораб внезапно се разлюля. Алармата за опасна близост се активира отново с досадно бучене.
– Е, това вече е проблем. Ще сменя вектора по който се движим, за да видя дали ще имаме промяна. Може би магнитните полета на по-големите астероиди разстройват това на кораба ни.
– Навярно. Беру не е толкова чувствителна на смущения, но пък тази теория си струва да се провери. Приближи ни максимално до кометата. Ако изобщо това е комета. Искам да я огледаме.
– Е, добре. А след това?
– След това ще сляза долу със спускаемия модул и ще взема проби.
– Може да бъде опасно – измърмори Касиа, докато насочваше малкия кораб напред.
– Така е. Но едва ли би било по-опасно от рязането на няколко хиляди тона блокове лед и скала…
– Е, щом си рекла, да бъде волята ти.

„Слънце, облак и луна… Алцион, Соларис, Полюкс… Ти си моята звезда. Златна, прелестна, всевишна… Грееш ярко там, високо. Една-едничка си ми ти. Сутрин първо щом се будя, ти огряваш ме със своите лъчи… Слънце, облак и луна… Няма ги вече тез слънчеви лъчи… Вместо нея, има само празнота… А фотонна буря заслепи навеки моите две очи… И от тях останаха само купчина звездни песъчинки… О, Пегас и Кастор! О, Капела и Белатрикс… Стерна, Бах и Вaларона, вечни вие ще сте. Там на нощното небе… “

След миг целият откъс от песента се повтори отново, този път с проточване. Чу се хриптене и прочистване на гърло. Хейли дишаше тежко, така сякаш се бореше да изкачи висок планински връх или просто изпитваше затруднения да ходи сред тъмнината, обгръщаща непознатата комета.
Докато Касиа извършваше поредната диагностика, тя съвсем беше изгубила представа за времето. Бяха изминали няколко часа. Без да осъзнае, беше започна да си тананика същата глупава „моряшка“ песен, предавана от поколение на поколение сред колонистите. След няколко изтекли секунди замлъкна в ступор. Лед скова сърцето й, опитвайки се да разбере звуците, които заечаха през интеркома. Чу се далечно боботене, придружено с протяжно стържене на метал. Тътен, а след това последва плътна тишина.
– Хейли?! – извика я Касиа. – Хейли, отговори ми веднага! Чуваш ли ме?
– Да… – обади се другата жена, в захлас. Гласът й бе далечен, странен. Тя едва дишаше.
– Какво се случва долу? От тук виждам, че нещо зад хълма сякаш примигва. Хейли? Ти ли го правиш или аз вече халюцинирам?
Хейли не й отговори. Вместо нея, остър електронен глас забръмча в непознати октави, оповестявайки за присъствието си. Говорителите на кораба жужаха. Не, това въобще не беше спътничката на Касиа, но измежду чуждия тембър, успя да чуе за миг възхищението й. Тя сякаш се радваше. Какво ли се случваше там долу? Какво виждаха очите й? Какво чувстваше сърцето й?
– Хейли, плашиш ме вече – стисна зъби Касиа, като затегна предпазния колан, готова да премести кораба Беру на по-ниска орбита. – Идвам да те взема. Приготви се…
Откакто се помнеше, тя никога не бе обичала да върши черната работа. В този случай обаче беше различно. Да бъде изследовател й харесваше повече от всичко друго.
Хейли заби поредния цилиндър в пръстта и зачака данните да се появят на малкия помощен екран. Когато се отегчи да чака в сумрака, се изправи и тръгна напред, трасирайки маршрута си, така че да може да се върне безопасно обратно. Ходенето сред безименните скали успокояваше спящото в нея напрежение. Непознатата чернота я плашеше, но любопитството й надделя над всичко. Отчаяно искаше да остане сама, да избяга далеч и да открие нещо непознато. Нещо, което да й вдъхне надежда, да й даде смисъл да продължи напред.
Когато се покатери на изпречилия се пред нея каменист хълм, тя зарея поглед в еднотипния гол пейзаж, бавно потъвайки в мислите си. В съзнанието й се появи картина, където тя и Хекс гледаха към залеза. Държаха ръцете си. Тя беше опряла гръб в него, а той нежно обгърнал я в своята прегръдка, я милваше и целуваше по дългите кестеняви коси. Хейли изключи микрофона си и прекъсна връзката към Беру, който продължаваше да кръжи спокойно във висока орбита на кометата.
– Оо, как ми лиспваш, Хекселиор Ваневалди… – промърмори, знаейки, че нямаше кой да я чуе. – Глупавичкият ми андроид. Как жадувам да те видя сега. Поне още веднъж, мили мой… Поне в този живот, който ми остава. Може би съм наивна да си мисля това, но какво ли не бих дала да върна времето назад… – тя захлипа безгласно. – Или просто… да отида в някоя паралелна реалност, където всичко да бъде различно от тук. Дори на някоя друга планета. Където и да си, но да сме отново заедно…
Жената се препъна и залитна настрани, като обърса с лакът близката скала. Без да забележи, беше включила отново бутона на микрофона си. След това си затананика, с идеята да се успокои. Само на стотина крачки пред нея нещо в скалата проблесна в ослепителна бяла светлина. Зениците й се разшириха от изенада. Та това беше толкова неочаквано. Невъзможно. Тя се изпъна в цял ръст обезумяла, неспособна да мръдне. Колебаеше се какво да прави. Сънуваше ли, халюцинираше ли или наистина очите не я лъжеха. Там имаше нещо. Измина миг, когато хвърли бърз поглед към спускаемия модул в далечината и направи несигурна крачка напред. Нещо сякаш я затегли към непознатото сияние. Бялата светлина от скалата бавно бе започнала да придобива странни очертания, които накрая оформиха смътен образ. Тя ахна в захлас. Възхищението й бе толкова силно, че едва чу настоятелния, заливащ я с въпроси глас на спътничката й Касиа.
– Да… – промълви Хейли и се втурна смело напред. Сега не чуваше нищо друго освен собствения си пулс, учестеното дишане и смеха си…
Светлината я обгърна в балон. Тя не беше на себе си от вълнение. Когато се опомни, видя странно кръгловидно лице, което я изучаваше толкова задълбочено, че кристалните му очи не се откъсваха от нейните. Те сякаш я сканираха с невидими лъчи. Преминаваха право през всяка клетка от тялото й. Докосваха всяка молекула.
– Какво си ти? – запита тя с треперещи устни, като не смееше да погледне встрани. Осъзна, че не я беше страх, но бе много объркана от случващото се. Вместо сърцето да блъска бясно в гърдите й, тя чувстваше в тази област единствено приятна топлина.
– Разум… – заяви след няколко дълги секунди лицето отсреща. Електронният му глас, я удиви и едновременно накара да затрепери още повече.
– Не разбирам. Аз мъртва ли съм? Какво е това място?
– Ти си тук. И едновременно навсякъде – отговори.
– Навсякъде? – повтори въпросително Хейли, опитвайки се да осмисли думите му. – Обясни ми, моля.
– Ти си тук – от светлинната сфера се появи дълга метална ръка, която разгъна дланта си, визуализирайки умален холографски модел на човек. – И тук – появи се втора ръка и повтори действието. След това трета и четвърта, пета и шеста. – Навсякъде.
– Нима… – тя прехапа устни за момент. – Това не са ли паралелни реалности? Паралелни светове, където… където съществувам едновременно? Нима е истина? – изстреля въпросите си, прочиствайки гърло.
Кръглото лице се отдръпна назад, разкривайки долната част, която го държеше. Дълга пръстеновидна шия, която се съединяваше към едро паякообразно тяло. По всичко личеше, че това беше някакъв изключително развит, високотехнологичен разумен робот. Дело на непознат извънземен интелект. Хейли трескаво наблюдаваше детайлите по механизираното тяло, в опит да събере мислите си.
– Ти си тук, във всички възможни светове – отговори й.
– Добре – тя кимна. Едва сега събра смелост и извърна поглед настрани. – Все още ли се намирам на кометата? Ако това въобще е комета.
Светлинният балон бавно започна да изчезва, а около Хейли настъпи отново пълен мрак. Единствените светлини идваха от скафандъра й и огромното механизирано тяло на непознатия робот. В същия миг видя, че то се свързваше с основите на скалата, като вероятно отиваше дълбоко под нея.
– Сега разбирам. Това въобще не е комета – едва отвърна жената. – Цялото небесно тяло е…
– Моят – Разумът наклони леко глава настрани и потърси правилната дума – дом.
– Аха! Ето защо нямаш светлинна опашка, а кръжиш толкова близко до нашата звезда – досети се Хейли, поразена от собственото си прозрение. – Това е нечувано! Не мога да повярвам все още какво виждам! Че те виждам!
Кристалните очи продължаваха да я гледат с безкраен интерес.
– Какво си ти, щом не си комета?
– Разум – повтори отново спокойно гласът.
– Вярно. А откъде идваш?
– От Разума.
– Е, върху това ще поразсъждавам друг път. Как се свърза с мен? Как ме откри тук?
– Ти… пееш. Аз чух твоята песен. Песента ти вибрира. Има честота, както всяка звезда.
Хейли се усмихна с носталгия. Хекс често беше твърдял, че звездите имаха и излъчваха в пространството своята звездна симфония, която често говореше на език, който само той разбираше.
– Звукът има вибрация – съгласи се жената.
– Твоето тяло има честота, но желаеш да преминеш на нова, за да пееш отново песента, но на друга вълна.
За Хейли думите на чуждия Разум бяха дълбоки и объркващи. Зад тях се криеше многозначна истина.
– Ти имаш избор. Можеш да преминеш през светлинното поле и да промениш своята честота сега.
Хейли погледна зад близкия скалист хълм, който сега излъчваше ярка жълта светлина, простираща се навсякъде. Рязко стана толкова светло, сякаш беше ден. Това трябваше да бъде светлинното поле.
– Но… Това е фотонен пояс – тя ахна във възторг. – Чувала съм за тези мистериозни явления още като дете. Винаги смятах, че са някаква измислица. Какво ще стане като премина? Песента ми ще бъде с друга честота, нали? – попита тя, навързвайки отговора на въпроса си. – Ще премина… в паралелна реалност. Затова песента ми ще звучи по различен начин. Ще бъде друга, защото аз вече ще бъда друга.
– Имаш избор – добави отново Разумът.
– Щом имам избор, ако премина през полето и се озова в друга реалност, какво ще стане с всички останали, които познавам? Дори цялата човешка раса?
– Твоята раса съществува едновременно. Навсякъде.
– Но тогава ако… – тя се поколеба. – Ако нещо се обърка, ще мога ли да се завърна… обратно тук? – запита несигурна младата жена, така че да подсигури избора, който се канеше да направи. Кристалните очи я гледаха проницателно. – В моята оригинална реалност?
– Винаги имаш избор да променяш своята вибрация и да пееш в различна честота.
Настъпиха няколко дълги секунди мълчание. Време, в което младата Хейли решаваше бъдещето си. Сега всичко зависеше от нея и нейния избор. Тя погледна отново светлинния ореол, който се простираше като дъга от край до край на кометата и притвори очи. Светлината беше мека, приятна, носеща надежда. Хейли имаше толкова много други въпроси, които искаше да зададе, но единственото, което сега я интересуваше, беше новината, че можеше да бъде друга.
– Ако е така, тъй да бъде. Искам да опитам. Нямам какво повече да губя. Ще премина през фотонния пояс.
– Тогава можеш да вървиш – подкани я непознатият Разум и я упъти с една от дългите си метални ръце.
– Да.
Младата Хейли за последен път погледна към Беру, усмихна се и пое към светлината.

– Ехо? Чуваш ли ме… Хейли? Скоро ще пристигнем обратно. Свържи се с диспечерския модул, докато си взема душ и ги уведоми, че до околочас ще сме в дока, готови за разтоварване – повтори Касиа. Хейли примигна, погледна я с объркан поглед и забеляза, че спътничката й бе с поне десетина години състарена. Касиа имаше малко по-изпънато лице, но дребни бръчки около очите, устните и скулите, докато косата й беше видимо прошарена. Всичко останало около тях си беше съвсем като преди. Добрата стара Беру. Над помощния екран откъм страната на Хейли имаше втъкана в дисплея снимка на Хекс, прегърнал симпатична жена. Хейли я загледа за един дълъг миг. Мъжът и жената седяха на дървена веранда, а около тях имаше зеленина и овощни дървета. Изглеждаха, че са в ранните си четиресет, видимо щастливи от живота си.
– Ами… аз, добре, добре – кимна, осъзнавайки моментния си пристъп на изненада. – Касиа! Да те попитам нещо, коя е тази жена на снимката?
Другата положи ръце на хълбоците си, видимо учудена от въпроса й.
– Май наистина изключването оказва влияние върху паметта ти, скъпата ми. Мисля, че е разбираемо. Пропътувахме шейсет и три светлинни години в обратната посока – каза с полуусмивка Касиа. – Това там си ти.
– Аз… Да, да. Вярно.
– Хайде, оставям те. Имам спешна нужда от душ, иначе момчетата в казиното ще избягат от мен. Не забравяй комуникациите – добави другата жена и изчезна от погледа й.
Когато остана сама, Хейли преглътна и усети надигащото се в гърдите й вълнение. Ръцете й затрепериха отново. Наистина се беше случило. Тя беше преминала през фотонния пояс на онази незнайна комета и сега се беше оказал тук. Това беше друга реалност. Извънземният Разум, както той сам се наричаше, не я беше излъгал. Това беше истина. Изневиделица се бе оказала обратно на борда на Беру и сега пътуваха към… Накъде всъщност?
Тя се намести удобно в пилотското кресло и се зае да преглежда корабния манифест. В регистъра показваше, че в промеждутъка от тези шейсет и три светлинни години, Хейли и Касиа бяха спирали за презареждане с храна, гориво и ресурси на поне десет-дванайсет места, повечето от които бяха земни планети и един газов гигант. Някои от тях бяха годни за живот, като поддържаха десетки човешки колонии на поврхността си. Други бяха просто безлюдни кълба, превърнати в индустриални обекти за добив на минерали, строителни материали, изкопаеми горива и терени, където десетки бунтовници биваха изпращани в наказателни колонии да отлежават присъдите си.
Хейли се опули в неразбиране. Човешката раса нямаше наказателни колонии, нито бе успяла да колонизира успешно друга земеподобна планета, освен Проксима Б, в система Проксима Кентавър. Това беше твърде учудващо, твърде…
– Аз съм в друга реалност. Вече е факт – прошепна си под носа тя, надявайки се Касиа да не я чуе. – Божичко! Истина е! Истина е! Най-накрая ще видя Хекс, ще го видя и ще… – тя запря шепота си и втренчи отново поглед в регистъра. Кентър 1, Кентър 3, Бинала и Антарктика бяха последните няколко планети, на които бяха спирали. Кентър 1 беше отбелязана като гореща зона, регистрирана в червения списък с планети под обсада. Там се водеше война.
– Откога човечеството е станало толкова… така лекомислено, че да – Хейли не намери подходящите думи, но с леден ужас разбра, че дори тук, толкова напред във времето, продължаваха да се водят безсмислени сражения. Продължаваха да умират хора, повечето от които бяха невинни. Други никога нямаха да имат възможността да изживеят животите си както искаха. Тези, които държаха контрола, щяха да им отнемат това право. – Мили Боже…
За момент младата жена потъна в умопомрачение, което я накара да се усъмни в избора си, в решението, което беше взела. Но бе длъжна да опита, затова каквото и да й бе коствало преди, сега щеше да бъде различно. Надяваше се на по-добро настояще.
„Винаги имаш избор да променяш своята вибрация и да пееш песента си в различна честота“, помисли и затвори отново очи. Искаше й се да поспи, когато се досети заръката на спътничката си.
– Олеле! Съвсем забравих за съобщението до диспечерския модул. Касиа вероятно ще ме смъмри задето се забавих. Дано не съм закъсняла. Но сигурно съм закъсняла…

Докато Хекс местеше обурудването от единия край на залата до другия, той чу как някой от колегите му го викаше за нещо.
– Ваневалди?!
– Един момент! Сега ще дойда и при теб – провикна се и закачи монитора пред себе си, така че да не падне. Докато го свързваше, мъжът който го викаше, се провикна отново. Накрая, когато привърши с работата си, Хекс се върна обратно. – Е, какво толкова има? Не можеш да си вържеш обувките без мен. Не виждаш ли, че съм зает.
– Виждам. Не се заяждай. Мисля, че някой се опитва да влезе, но вратата не работи.
– Защо? – изненада се Ваневалди и подсмръкна. След това обърса потното си чело с опакото на ръкава.
– Не мога да отворя, тъй като аварийният панел не разпознава част от командите. Вероятно софтуерът се е бъгнал. Ще имам нужда от помощ… или просто ти го оправи ако можеш.
– Аха – Хекс присви подозрително вежди. – И?
– И ще съм ти благодарен, защото аз имам нова наредба – каза му другият мъж, като му подаде картата с команди в ръцете.
– Ясно. Винаги готов да се измъкне. Добре, хайде изчезвай оттук. Аз ще се заема – Хекс отпрати с досада колегата си и затропа по електронния панел, въвеждайки различни комбинации. След около петнайсет минути разбра, че бе останал сам. Типично. Като ръководител на цял отдел, той беше човекът за всичко и от това почти всички от подчинените му се възползваха. Жалко, че Неа не беше вече тук, за да го смъмри или да се посмее на негов гръб. – Да, жалко… приятелю. Много жалко – промърмори си.
Екранът отстрани се обагри в светлина и активира вратата, чиито крила в същия миг започнаха бавно да се отварят. На прага й стоеше красива и висока жена със светлокестенява коса и запомнящо се пъстри очи, някъде в средата на трийсетте си, която явно беше слязла до този сектор със същата заръка, с която идваха и останалите работници. След като беше почти напълно възстановен, тази част от диспечерския модул се нуждаеше от постоянна поддръжка. Освен когато…
Очите на Хекс се изцъклиха от изненада, а той се изненадваше твърде рядко в днешно време. Жената на свой ред му се усмихна с широка усмивка, така сякаш го познаваше отдавна. Лицето й грееше от щастие.
– Хейли?! Хейли, това ти ли си, мила? – той заекна, опитвайки се да осъзнае случващото се. Миг по-късно я сграбчи и прегърна горещо. – Но как? Кога пристигна? И не съм разбрал дори! Защо не изпрати съобщение по-рано към нас? Можех да тръгна веднага и да те пресрещна някъде по трасето – той говореше бързо, припряно, видимо превъзбуден от приятната изненада да види жена си тогава, когато най-малко очакваше. – Леле! Толкова ми липсваше!
– И ти на мен! – тя зарови лице в гърдите му и захлипа с глас. – Така жадувах да те видя отново. Мина толкова много време. Толкова много… – тя се досети, че сега не се намираше там, където бе преди да стъпи на непознатата комета. Щеше да й е необходимо време докато привикне с мисълта за тази нова реалност.
– Определено. Имаш много да разказваш, мила. Я да те огледам. Струваш ми се поотслабнала. Хранила ли си се въобще? – пошегува се той. В гласа му имаше нещо особено, звучеше някак си различно. Той самият беше различен.
Хейли се отдръпна няколко крачки назад и се завъртя игриво пред него. След това разпери ръце.
– Е, какво ще кажеш? – запита го тя. В погледа й се четеше очакване. Търсеше отговор, одобрение. – Същата съм си. Нали? Твоята Хейли.
Изненадата й обаче я докара до нов шок. Досега не бе обръщала внимание на тези детайли, но това, което виждаха очите й не беше лъжа. Затова Хекс й се беше сторил различен, защото той беше човек. Истински човек от плът и кръв. Косата, очите, усмивката, движенията му.
– Разбира се, че си моята Хейли, коя друга ще си… Само моя си – тембъра на гласа му, я накара да се почувства странно. – Ако някой те пипне дори с пръст, знаем какво ще последва. Хайде, скъпа. Тая работа тук може да почака – той я хвана за ръката и двамата поеха припряно към асансьора. На горното ниво на станцията имаше хубав ресторант, който предлагаше панорамна гледка към луната Кис. Малката скалиста топка бе най-красивото и единствено спокойно място от целия космически сектор, колонизиран от човечеството. – Какво искаш да хапваш?
Въпросът му удиви Хейли. Тя се сещаше само за едно нещо, което обожаваха безумно много заедно.
– Можеш ли да се досетиш какво бих яла, след като съм пропътувала цели… – тя се улови навреме, опитвайки се да си представи какво бе правила през това време, в което бе пътувала – цели 63 светлинни години? Пържени филийки.
Хекс я зяпна с развеселено изражение, след което се ухили насреща. Изглеждаше доволен.
– Да! По всичко личи, че си моята Хейли.
Първите няколко седмици от новия й живот преминаха гладко, а докато се настройваше към настоящата си действителност, неусетно се бяха изнизали няколко месеца. Както обикновено, понякога дните си имаха своята предизвикателна страна, но друг път реалността изглеждаше така, сякаш беше готова да се срути върху й. Да я премаже. Този ден беше такъв. Тежък, мрачен, потискащ, изпълнен с болка и страдание. Обстоятелства, които Хейли и Хекселиор сега споделяха с останалата част от колонистите.
Три седмици по-рано двамата се бяха изнесли да живеят в орбиталния център около красива колониална планета с името Невигис, когато комплексите бяха нападнати от бунтовническа фракция. Същият ден бяха загинали повече от две хиляди души, а още толкова ранени. Орбиталният център беше опустошен, а всички оцелели се бяха превърнали в бежанци. Съседните звездни системи бяха обезлюдени, а наблизо нямаше никой, който да им се притече на помощ. Бяха съвсем сами. На ръба на силите си, двамата с Хекс бяха избягали към покрайнините на самотна мъглявина, откъдето щяха да поемат път обратно за система Киреи, а оттам към Проксима.
– Половината – измърмори Хекселиор в несвяст и килна глава на една страна.
– Хей! Остани в съзнание. Моля те , Хекс. Бъди с мен – уплашена, Хейли опитваше да държи вниманието си тук към него, ту към управлението на кораба.
– Добре, добре… Още малко, нали?
– Да, скъпи. Още малко ни остана и сме там.
Хекс се олюля, закопчан върху пилотското кресло и измрънка нещо под носа си. След това се засмя.
– Разкажи ми за Парна – подкани го Хейли изневиделица. Името се беше появило съвсем неочаквано в съзнанието й, неспособна да се сети откъде го беше чувала.
– Парна… – мъжът се подсмихна с болка. – Милата ми. Отново паметта ти дава на заето… Нор… мално е. След това, ах, което – Хекс се покашля – преживяхме.
– Защо го казваш? – тя се изненада, а в същия момент нещо я жегна в гърдите. От думите му я заболя.
– Не помниш ли? – той врътна превързаната си глава и я погледна с изпито лице. Очите му нямаха вече онзи познат чар. Те бяха кръвясали, а животът от тях чезнеше.
– Не – призна. – Какво трябва да помня? Нещо важно ли е?
– Там ти умря, скъпа… Там ти – Хекс се разтрои и изсумтя през зъби. Кръв отново шурна през носа му. – Там те изгубих теб и… И Неа. Скъпият ми Неа Декард.
– Неа? – тя не посмя да го погледне. Ръцете й се разтрепераха. Стомахът й се обърна. Какво ли значеше това? Какво искаше да каже Хекс?
– Можех да избирам между теб и него. Между двамата ми най-скъпи хора в живота. Единственото ми семейство – сълзи бликнаха от очите му. – Можех да спася само един… Само…
– Но какво говориш?! Аз съм тук, с теб, Хекс! – тя го погледна с влажни очи. Нима аз…
– Да, мила! Правилно предполагаш. Трябваше да избирам и тогава направих своя избор. Прехвърлих те. Прехвърлих те успешно. Затова сега си тук. Забравила си и не помниш.
Хейли заплака, без да успее да каже нищо. Думите се бяха изпарили. Вместо това, сега ридаеше, потънала в собствената си мъка. Но нали това беше искала цял живот. Желаеше да се прехвърли в ново, изкуствено тяло, повече отвсякога. За да може да живее нормално. За да не изпитва повече болка и страдание. Но болка имаше. Тя не си бе отишла. Просто се беше трансформирала. Нямаше значение къде е, на Проксима, Арин, Бета Кети или дори тук, в тази нова реалност. Не го осъзнаваше, едва до този момент. Болеше я от този факт, защото тя никога повече нямаше да бъде красивата жена от онази снимка. Истинската Хейли я нямаше, сега тя бе само андроид.
– Неа се пожертва заради нас. Погребахме го заедно. А аз съвсем скоро ще го последвам…
– Хекс! Не говори така! – изригна Хейли. – Само ако те чуя още веднъж!
– Не, не, милата ми. Ще умра спокойно, знаейки, че ти ще бъдеш вечна. Че ще надживееш… – Хекс започна да заваля думите си и да губи съзнание. – Че ще надживееш всички ни…
– Хей! Остани с мен! Нямаш правото да ме оставяш сама! – тя пусна щурвала и се завтече към него.
– Да, Хейли Венерия Ваневалди. Въпрос на време е – той клюмна – въпрос на…
– За какво, Хекс? За какво е време? – сълзите се стичаха по бузите й на едри капки. Не знаеше какво да прави.
– Да достигнеш до трансгрес… – последен дъх – и да научиш другите…
Той се отпусна в ръцете й.

За Хейли реалността се промени само за миг, но чувстваше, че сякаш бяха минали стотици години. Потънала във водовъртежа на бушуващите си емоции, със закъснение осъзна, че стоеше изправена пред високи диамантови паметници на културата, издигнати в чест на мира, сключен с интелигентната извънземна раса, наричана Иру. Ируаните бяха хуманоидни същества идващи от воден свят, наскоро усвоили междузвездното пътуване, които обаче яростно претендираха, че космическите сектори, през които бяха преминали, били тяхна собственост, като не допускаха никой да преминава оттам, освен те. Но човечеството, бързо бе показало, че за тях това не беше от никакво значение. Различията на двете раси и неспособността им да ги изгладят ги беше довело до множество търкания и конфликти, а накрая до избухването на сражения за места, които на практика бяха необятни. Сключването на този така дългоочакван пакт с Иру беше стратегически ход от страна на човечеството, така че хората да изтеглят по-голяма част от цивилните си колониални кораби и да напуснат завинаги секторите, които Иру приемаха за свои. След унищожението на Земята, човешката раса бе усвоила навеки този солен урок, като за тях войната беше акт на пълно безумие. Едно пагубно и безсмислено разхищение на ценни ресурси и безценни животи. Иру бяха сравнително млада и неопитна раса, която по всичко личеше, че беше враждебно настроена, затова правилният изход от тази ситуация бе като бъдат оставени на мира. Сами – както казваха повечето. Човечеството продължи по пътя си, странствайки из космическите простори, докато един ден не достигна до земеподобна планета, богата на живот, където бяха основани и първите успешни колонии. Бяха изминали няколко спокойни години, преди Иру да се появят отново. Те се бяха сблъскали отново с хората. Вместо контактът да бъде установен по мирен път, Иру предявиха агресивна претенция за правата си над системата. Някои дори избраха да почетат своите остарели традиции и откриха огън по миролюбивото човешко население. Принудени да се защитават, хората отвърнаха на жеста, този път унищожавайки целия десантен флот на Иру. Въпреки победата си, бяха отново дадени стотици хиляди жертви и от двете страни.
Стояща пред високия паметник, Хейли бързо осъзна, че това бе затишие пред буря и затвореният порочен кръг на войната щеше да продължи да се върти и разгръща, докато едната от двете раси не бъде напълно заличена от лицето на вселената.
Пътуваща от реалност в реалност, младата жена всеки път запяваше нова песен, но така и не достигаше до онова утопично място, което смяташе, че далечното бъдеще можеше, а и щеше да предложи. Трансгресът винаги й се изплъзваше. След поредния неуспешен опит, Хейли се беше озовала съвсем сама в изоставена човешка колония, потънала в скръб и мрачно отчаяние. Любимите й хора отново ги нямаше, а някои от тях дори бяха мъртви. Хекс беше един от тях. Този път смъртта му я бе сломила напълно, а тя непосилна да понесе отново този товар, с умиление се върна назад в миналото и си припомни всеки скъп момент. Искаше й се да се отпусне и да заспи във вечен сън, но вместо това някой я достигна и й се яви в цял ръст.
Хейли примигна, като се опули в неразбиране. Едва тогава осъзна, че се намираше отново пред непознатия Разум. Металното лице, със своите кристални проницателни очи я наблюдаваше по-същия заинтересован начин както първия път.
Преди да отвори уста, в съзнанието й долетяха думите, които една от многото версии на Хекс й бяха казвали многократно – „…въпрос на време е да достигнеш до трансгрес и да научиш другите…“. Тя опита да избърше търкалящите се сълзи по бузите си, но осъзна, че все още беше със скафандъра на главата. Тогава погледна встрани и видя същия безлюден сив пейзаж. Това беше кометата. След това нагоре към космоса. Там я чакаше старият Беру, който все още кръжеше в ниска орбита.
– Как аз съм… Какво се случи, за Бога? Колко време ме е нямало? – запита обезумяла младата жена.
– Ти замина. Изживя множество паралелни реалности, които имаха за цел да ти покажат отговорите на въпроси, които дълго време ти и твоята раса търсите – отвърна звънко гласът.
– Но аз… Да, аз търсех… Оо! – Хейли потъна в себе си, изживявайки наново последните няколко години от другите си животи. Те бяха толкова реални и завладяващи. Едни хубави, други разтърсващи, а сега внезапно бе тук. – Търсех да достигна до трансгрес.
– Означава издигане – проговори Разумът, като Хейли бързо го прекъсна.
– Да! Над човешките възможности! Нали? – сърцето й се разтуптя от вълнение. – За това говореше Хекс още преди години. Но как? Какво издигане? Как обикновен човек като мен или който и да е друг, може да се издигне, след като от десетилетия наред телата ни губят своята плътност, жизнени сили и умират… – тя замлъкна. Погледът й се изцъкли. Едва сега осъзна, как се чувстваше. Нещо в нея се беше променило. Отново я връхлетяха спомени, като този път бяха от Проксима. Тогава се появиха първите промени. След това беше звездата Арин, която със своето лъчение бе принудила останките от човешката цивилизация да напусне системата и да се отправи на ново дълго пътуване сред звездите. Докато не достигнаха до Бета Кети, където не останаха за постоянно. – Тогава открих това място. Сякаш е било предопределено да го направя. А след като преминах през фотонния пояс, светлината бе тази… – младата жена търсеше потвърждение на отговора си в кристалните очи срещу нея.
– Светлината измени физическата структура, тъй като това бе желанието ти. Но твоята същност може да еволюира отвъд това тяло, при условие ако наистина го желаеш. Ако си готова и позволиш на светлината да направлява този процес.
– Аха! Значи ДНК-то ми… – тя не искаше да потъва в тези сложни подробности, затова просто се съгласи. Вътрешно знаеше, че е напълно променена, но си оставаше истинската Хейли. – Светлината ще помогне за издигането. За достигането до трансгрес. Но… Това значи ли, че аз… Момент, момент! – заекна, неспособна да събере мислите си. – Откъде знаеш всички тези неща? Кой те създаде?
– Разум. Като теб.
– Разум като мен или разум, който е бил като мен – пристъпвайки от крак на крак, Хейли направи връзка с Беру, но не получи обратен отговор. Касиа не я потърси, защото там горе нямаше никой.
Решена да се върне обратно към спускаемия модул, непознатият Разум внезапно протегна своята дълга ръка и я улови. Хейли трепна, а кристалните очи я погледнаха проницателно.
– Ти избра своя път. Какво научи от него?
– Аз – започна – научих толкова много. Разбрах, че не винаги това, което силно искаме е правилно. Там, в онези действителности преживях неща, които никога нямаше да преживея в собствената си. Видях неща с очите си, които може би не бих видяла. Наистина. И затова съм благодарна. Но не бях щастлива до последно. Напротив, милеех за… Липсваше ми моята реалност, с всички нейни несгоди и странности. Защото там не беше по-добре. Желаех да се завърна към моето старо истинско аз, макар това вече да е невъзможно. Осъзнах, че промяната не може да бъде насилвана. Трябва време, за да се разгърне и изживее. Човек се променя с годините и осъзнава накрая колко са ценни всички отминали моменти. Те са ни единственото и най-скъпо богатство. Това, към което се стреми човешката раса – към въображаемо съвършенство, към материални удовлетворения и безсмъртие… Уви, не се крие в изкуствените тела, както смятах. Нито пък в удължаващите живота терапии. Не. Нашата истинска природа е в светлината. И в изразяването на безусловна любов към всичко.
– Поясни – помоли лицето.
– Аз се промених физически и в това съм убедена – Хейли погледна към реещия се Беру, сигурна, че бяха изминали поне няколко години. – Може би така е по-добре. Съзнателно исках това. Но се промених и душевно. И ако не бях преминала през фотонния пояс, сега нямаше да стоя тук и да водим този разговор. Нямаше да преживея всички тези паралелни животи… и да разбера същността на трансгреса. Затова не съжалявам. Нито за миг.
– Достигна ли го?
– Не зная – отрече тя. – Може би никога няма да го достигна. Но мисля, че разбрах значението – добави Хейли, с тъга съзнавайки, че Разумът колкото и напреднал да бе, едва ли щеше да я разбере истински. – Трансгресът е състояние на съзнанието. Вярвам, че скъпият ми Хекс, където и да е сега, вероятно е прозрял тази истина много отдавна. И дори да не го срещна никога повече, ще бъда щастлива да зная, че поне той го е достигнал.
– Тогава си готова – добави Разумът, а кристалните му очи проблеснаха за миг.
– Готова за какво?
– Сега можеш да се завърнеш напълно към своята реалност и да започнеш да учиш расата си на тази фундаментална истина. Ще откриеш онова, което дълго търсиш, но нищо вече няма да е същото.
– Зная – Хейли преглътна. Разбираше, че трябваше да си върви, но каквото и да последваше оттук нататък, тя бе готова да приеме развоя на събитията.
Когато младата жена се завърна на Беру, на борда не завари никой, освен прощално писмо и съсухрени останки на един изживял живота си прекрасен човек. Касиа си беше отишла от този свят, но го беше направила в чест на изчезналата си приятелка. През годините Беру беше идвал и си беше отивал, оставяйки следи, така че ако един ден Хейли се появеше или някой въобще я откриеше, тя да узнае, че не бе сама. Въпреки че тя беше заминала, Касиа не я беше напускала нито за миг. Оттогава насам бяха изминали цели 150 човешки години. И както Разумът я бе предупредил, нищо вече нямаше да бъде същото.
След като изпрати останките й към безкрайно пътуване през вечния космос, Хейли седна и плака дълго, докато не изплака всичките си сълзи. Когато се съвзе, благодари на действителността за всичко, активира корабните системи и потегли по обратния път, надявайки се той да бе същият. Докато пътуваше, имаше предостатъчно време да размишлява над живота си. Заедно с това, зарови с любопитство в бордовия манифест. Човечеството се беше установило за постоянно в системата Бета Кети, където бяха изградени няколко нови орбитални колонии. Най-близката до слънцето планета бе превърната в авантпост към дълбокия космос, а съседната до нея, разположена в обитаемата зона, бе успешно тераформирана, но все още слабо населена, готова да приеме новите човешки популации. За човешката раса имаше надежда, както и бъдеще.
Достигнала до звездата Бета Кети, Хейли надигна поглед, скочи на крака и ахна в недоумение и изненада. Вълнението я обзе като треска. Слънчевата колония Рождение бе толкова голяма, дори разрастваща се, че изглеждаше ще може да побере в себе си човечеството не на една, а на цели две планети. Около слънчевите дискове, които я ображдаха, кръжаха безкрайни потоци от совалки и малки транспортни кораби, докато в съседство на Рождение неспирно кацаха и излитаха все нови и нови космически сателити и звездни кръстосвачи, отправящи се към своите далечни дестинации.
Когато Хейли се свърза с една от хилядите диспечерски централи, я поздравиха така, сякаш беше изминал само ден. Въпреки че се чувстваше чужда на новото време, в което беше попаднала, тя нямаше търпение да срещне сегашните хора. Остана приятно изненадана, когато узна, че андроидите все още бяха част от човешкото общество. Някои от тях живееха на Рождение или другите орбитални колонии, а някои на повърхността на Санктуариум. Така наричаха тераформираната планета. Хекселиор Ваневалди беше в списъка с населението отишло на планетата.
– Скъпият ми Хекс! – зарадва се Хейли и почувства как нетърпението я обзе. – Така ще се радвам да те видя, да те прегърна! Ала дали ще ме познаеш? Може би по аромата на пържени филийки.
Беру пое към Санктуариум.

Хекс остави триона, взе няколко пирона и ги пъхна там, където щеше да ги забие. Няколко местни видове птички прелетяха покрай него, сборичкаха се върху една от дървените греди на верандата, гмурнаха се между клоните на дърветата и полетяха към небето. Той ги изпрати с усмивка, защото му напомняха на прекрасните земни лястовици. Докато довършваше работата си, затананика така познатата песничка, която с Хейли навремето обичаха да си пеят понякога. Ранният следобед той се изпъна доволен в хамака и впери поглед в къщата, която беше построил собственоръчно. Беше щастлив тук, харесваше му, но колкото и обещаващ да бе този нов свят, в същото време се чувстваше безкрайно самотен. Толкова самотен, колкото първия път, когато беше заминал. Ако не беше приятелят му Неа, който да го придружи на онова дълго пътуване, навярно Хекс би полудял. Осем десетилетия по-късно се беше завърнал обратно, обнадежден, че човечеството беше успяло да намери своя нов дом. Но новият дом беше различен и пуст без любимите му хора. Неа бе надживял много други, но накрая си беше отишъл и той, а Хейли беше изчезнала безследно навеки. Касиа бе единственият жив свидетел и единственото му останало семейство. Двамата с нея, с течение на години бяха провеждали десетки експедиции в търсене на улики, в търсене на доказателства какво се беше случило на онази комета. Как Хейли бе изчезнала. Докато накрая Касиа не се бе отказала и не го беше помолила да я остави на Беру сама. Тя нямаше това време, с което Хекс разполагаше, затова той трябваше да продължи живота си напред. Едва след още няколко десетилетия той бе приел мисълта, че Хейли където и да беше отишла, беше щастлива сред звездите. Един ден когато реши да заживее на повърхността на Санктуариум, построи дома, за който и двамата някога мечтаеха.
Потънал в мисли, измина още минута преди Хекс да чуе, че някой напористо го викаше. Беше младият Ервис, сръчен младеж, който поддържаше някои от площадките на близкия космодрум за свободни полети.
– Здравей, Хекселиор! – момчето хриптеше, почти неспособно да си поеме глътка въздух.
– Хей, Ервис. Изглежда случаят ти е спешен – подсмихна се Хекс, като се изправи на крака. – Какво се е случило?
– Да! Ами… Никой не очакваше… – Ервис преглътна и прочисти гърло. – На площадката до западния склон кацна малък товарен кораб. От него излезе един човек… тоест жена. И… трябва да дойдеш!
Хекс кимна, подаде едно шише с прясна вода на момчето, като двамата се качиха на двуместния транспортер и поеха към мястото.
– И това наистина ти е направило такова силно впечатление? – усъмни се за момент Хекс.
– Ами от кораба излезе непозната жена. Никой не я е виждал. Изглежда на преселница от Рождение или дори Слънчевия град.
– Аха – за Хекс това не беше учудващо. Все повече и повече хора напускаха колониите, решени да заживеят наново на повърхността на Санктуариум. И макар крехката природа да функционираше добре с новото население, поддръжката на повечето от хабитатите представляваше сериозно предизвикателство. – Че това е нещо обичайно, скъпи ми Ервис.
– Хекс, ти не разбираш – настоя младежът. – Тази жена е… Ами никой не я е виждал тук. Изглежда странно. Като теб.
– Като мен? – изненада се мъжът.
– Ами тя е… така де, тя е андроид. Но по-различна. На някои места по тялото й няма плът.
Това беше нечувано.
Те наближиха площадката за кацане, където зърнаха силуета на товарния кораб и скупчената тълпа от хора, която продължаваше да се разраства. Нещо беше привлякло вниманието им.
– Това там ли е? – посочи Хекс, докато направляваше кормилото на транспортера. Ервис кимна и се надигна над предпазното стъкло. – Как се казва този кораб, успя ли да видиш някъде името му?
Младото момче замълча за миг, търсейки името в паметта си.
– Мисля, че се казваше… ами може би Балу… Бару… Нещо такова, Хекселиор.
Докато паркираше наземното превозно средство, чул думите, Хекс се стъписа. Та това беше невъзможно. Касиа отдавна си беше отишла. Той пусна ръчките, деактивира двигателя и скочи на крака. Очите му бяха широко отворени, готови да изхвръкнат всеки миг. – Казва се Беру! Сигурен ли си, Ервис?!
– Напълно, Хекселиор – момчето кимна. – Това е името.
Двамата достигнаха тълпата от хора, които по всичко изглеждаше, че обсъждаха появата на чужденката. Докато Хекс се поздравяваше и разминаваше с всеки изпречил се пред него, през ума му преминаха хиляди мисли, сякаш виждаше живота си на лента. Накрая достигнал края на тълпата, съзнанието му рязко се проясни. Всички мисли се изпариха, а въпросите се превърнаха в един единствен отговор.
Пред Хекс се беше изправила млада жена, която наистина изглеждаше различна от останалите. Като андроид. Чертите на лицето й бяха болезнено познати, като дори насън беше невъзможно да бъдат сбъркани. Очите наистина не го лъжеха. Това пред него беше Хейли. Неговата Хейли. Любимата му. Целият свят за него.
– Мила?! – заекна безумно щастлив той. Нямаше време дори да си поеме глътка въздух. Сълзи от радост бликнаха от очите му. – Това си ти!
– Глупавичкият ми Хекс! – тя се хвърли в него и го прегърна толкова силно. – Аз съм, разбира се!
Докато потъваха в еуфорията от собствените си емоции, двамата не осъзнаха кога светът около тях бе престанал да съществува. Всичко наоколо беше напълно изчезнало. Хората ги нямаше, сградите липсваха, небето също. Беше останала единствено светлината струяща от тях във всички посоки. Навярно достигаше дори космоса. Любовта им беше толкова силна, толкова пламенна и без да разберат кога, бяха достигнали до Трансгрес.