Разказ: Душата на един извор

Разказ: Душата на един извор

Тази сутрин се събудих в особено настроение. Не тягостно или печално, но не и еуфорично. Чувствах се някак неопределено. Лежах си в леглото и се чудех какво ли да правя през дългия почивен ден? Имах нужда от нещо отморяващо след дългата и изтощителна работна седмица, само дето не се сещах какво е това, което ми се прави.

Определено не ми се излизаше с приятели, макар че предложения не липсваха. Май ми се искаше да се усамотя на някое приказно място и да помечтая на воля, това е любимото ми занимание, а и имам предостатъчно въображение за тази ми дейност…

Топлите слънчеви лъчи, които си пробиваха път през тежките завеси на моята спалня, галеха нежно лицето ми и топлина се разливаше по цялото ми тяло. До ушите ми достигаше жизнерадостното чуруликане на птичките, а също и никога не преставащия шум от автомобили, клаксони, гневни викове. Макар че беше почивен ден градът вече се беше събудил и животът в него течеше с пълна сила. Както се бях заслушала явно съм задрямала, защото се събудих от звъна на телефона.

Не ми се говореше с никого, но този, който звънеше беше много настоятелен и нямаше как да се измъкна. Вдигнах с досада, но как само се изненадах, когато чух милия старчески глас на любимата ми баба. Тя ме молеше да отида да я видя, защото се е затъжила много за мен. Не ми се пътуваше, но докато се чудех как да и откажа, си представих как изглеждат Родопите през този сезон. Въображението ми работеше бързо, а картината, родена в съзнанието ми беше достатъчна.

Спомних си как като дете скитах до изтощение из приказната гора и как се къпя в слънчева светлина и тичам щастлива и волна като вятъра в косите ми. И неволно ми се прииска пак да съм дете. Чух се как казвам на баба, че след няколко часа ще съм при нея и че копнея да се разходим в гората и да си направим пикник на някоя полянка. Радостният смях на баба сгря сърцето ми и докосна най-дълбоките кътчета на моята душа. Облякох се набързо и тръгнах като изключих преди това телефона си с тайната надежда, че днес няма да трябвам на никого.

Докато пътувах си спомних как навремето, когато си тръгвах от китното родопско селце очите ми се пълнеха със сълзи, които така или иначе се стичаха неудържимо по лицето ми. Сбогувах се с всяко дръвче, с всяко цвете, с всяко храстче, с всяка скала като мислено им обещавах, че през следващото лято ще се върна отново при тях. Кога ли за последен път бях дала това обещание? Вече не си спомнях. Може би някъде на границата между юношеството и зрелостта и естествено не бях го изпълнила, защото с години кракът ми не беше стъпвал из тези места.

Гледах познатите картини и душата ми се изпълваше с нежност и преклонение пред величествената природа. От едната страна на пътя скалите, покрити с лек мъх светеха на слънчевата светлина, сякаш, че бяха от злато.

На срещуположната страна се зеленееха високоте ели и борове, а долу в ниското лъкатушеше бавно малка, но своенравна и буйна рекичка.

Пътят прорязваше планината и сякаш те отвеждаше в друг свят, в който градските мръсотия и шум са непознати. Сигурно безброй пъти през този ден си зададох въпроса защо не съм идвала толкова време. Не беше, защото съм заета, но така и не можах да си отговоря по начин, който да ме задоволи. В същото време незнайно защо се сетих за една история от моето детство, и то такава, която смятах, че съм забравила, но пък споменът за нея ме накара да се усмихна и да се сетя, че някога вярвах във вълшебства и мечтаех за приказни феи – орисници, които уж срещах в гората. Това ме накара да се замисля и над въпроса дали наистина природата няма душа. Някой би ми се изсмял, но аз вярвам, че всяко нещо има душа, за да може да живее и да съществува.

Историята, за която се сетих е много пленяваща и интересна

Един прекрасен ден, докато скитах из гората с баба, като че ли бяхме тръгнали да берем малини за сладко, попаднахме на място, на което дотогава не бях стъпвала. На пръв поглед изглеждаше доста страшничко, защото до нас се издигаше гъста и тъмна гора, но пък в храсталака имаше толкова много малини и бяха така червени и вкусни, и едри, сякаш от години тук не беше стъпвал човешки крак.

Беше толкова тихо, само от време на време до нас долиташе шум от пречупенс клонка или от падаща шишарка. Баба както винаги запя и мекият и като коприна глас се разнесе наоколо. Тъжна беше песента, но на мен ми харесваше, защото разказваше за минали неща, за мъка, болка, огромна тъга и любов, която побеждава всичко и за вярност, и за смелост… Така се бях унесла в мечти, че чак подскочих от изненада, когато баба замлъкна рязко по средата на песента. Обърнах се да я погледна и се изплаших.

Тя стоеше като вцепенена и не издаваше нито звук. Погледнах в посоката, в която гледаше и тя – към тъмната гора, но там не се виждаше нищо. Помислих, че е видяла някакво животно, защото тук имаше  и мечки, и глигани, и елени, а ние все пак бяхме в тяхното царство, но баба мълчеше и не отместваше погледа си от гората.

По едно време се съвзе и ми каза, че си тръгваме ама аз не исках преди да знам какво я изплаши така. Каза ми, че нямало нищо, но аз добре я познавах и знаех, че ме лъже. Любопитството ме изгаряше, но аз все пак си събрах нещата и в този момент ми се стори, че дочух нечий глас, който говореше нещо неразбираемо. Не издържах и тръгнах по посока на гласа, макар че баба ме умоляваше и заплашваше да не ходя, само че детското любопитство е ненадминато и не се страхува от нищо. Трябваше да вляза в гората и аз смело пристъпих напред. След няколко метра видях, че гората не била никак голяма, нито пък гъста, а само създава такова впечатление.

Зад величествените дървета се откри нещо неописуемо красиво. Озовах се на поляна, окъпана в слънчева светлина. Онемях от изненада и почуда. Във въздуха се носеше смесения аромат на хилядите цветя, които растяха там и песента на птиците, които, като че ли бяха избрали именно това място, за да се надпяват. Дочух лек шум и се заоглеждах изплашено. В средата на полянката имаше извор, а над него се беше навела, за да пие вода една сърна.

Приближих се, но тя ме усети и се подплаши. Колко грациозна и красива беше тя в своя бяг. Почувствах се като натрапник, който е отишъл на място, на което не е желан. Дочух отново гласа, но тъй като бях жадна реших първо да се напия от извора, защото знаех, че няма по-сладка вода от тази, която извира от дълбините на земята. Наведох се и онемях. Вместо да видя моето отражение във водата оттам ми се усмихваха две огромни очи, които не бяха мойте. Това беше лице на млада и красива жена. Устните и се раздвижиха и тя ми заговори на някакъв странен език, но колко умоляващ и подканващ беше този глас. Дали това беше изворът?! Той ли искаше да ми каже нещо?!

Тогава се сетих за самодивите, за които толкова много бях слушала и чела и се изплаших, а до мен достигна и гласът на баба, която ме молеше да се махна оттам и аз я послушах. Така и никога не разбрах какво е видяла баба и дали не съм сънувала, защото, когато се опомних бях в леглото, а над мен се беше надвесила Мама.

Като разказах на семейството си, те се засмяха и ми казаха, че чета много. Така с годините аз наистина реших, че съм сънувала, а сега нещо ме жегна и ми се прииска да отида на това място. Имах странното усещане, че изворът е имал душа, която е копнеела да бъде забелязана. Може би искаше да бъде освободена, за да полети високо във висините, да се докосне до слънцето и звездите и пак да с е завърне у дома в своя малък извор. Ама, че щуротия роди пак главата ми, но наистина исках да разбера дали съм сънувала тогава.

Вече бях пристигнала и баба ме чакаше на двора. Слязох от колата и ме обгърна невероятна тишина и спокойствие. Вдишах с пълна сила чистия въздух и се заоглеждах като малко дете. Всичко си беше същото, само дето гората се беше разраснала и къщите бяха превърнати в модерни вили за отдих. Реката си течеше спокойно в своето корито и нищо не нарушаваше тази идилия. Щастие изпълни сърцето ми, бях много радостна, че съм отново тук сред дивата природа. Разказах на баба за какво съм си мислела и я помолих да ме заведе на това място.

Тя видимо се притесни, но не ми отказа и така ние поехме из лабиринта от пътечки, които прорязваха планината и които, ако човек не познаваше добре можеше да се загуби завинаги в тайнствените дебри, но баба беше опитен водач и аз и вярвах. По пътя ми разказа, че навремето една млада жена по незнайни причини се запиляла в гората и никога не излязла от нея и, че се говорело, че са я отвлекли самодиви, а душата и се била вселила в онзи извор.

Засмях се недоверчиво. Явно с годините баба не можеше да разграничи мита от истината, но за да не я обидя се престорих, че и вярвам. След няколо часа стигнахме до мястото. Малиненият храсталак се беше превърнал в млада гора, през която много трудно се минаваше, защото нямаше пътеки. Това не беше често посещавано място. Студ и тъмнина царяха във вековната гора чак ме побиваха тръпки. Но полянката си беше същата, само дето се беше смалила, защото гората безпощадно навлизаше в нея и може би един ден щеще да я завладее напълно. Затичах се към изворчето. Там си беше- клокочеше тихо и спокойно. Наведох се и смело погледнах надолу, но освен късчето синъо небе и белите камъчета на дъното не се виждаше нищо друго.

Засмях се и се напих до насита със студената и чиста вода. Седнахме да си починем, а  лекият вятър разпиляваше непокорната ми коса, слънцето ме топлеше нежно… Затворих очи…… Този извор беше душата на гората.

Той даряваше красотата на това неземно кътче и се грижеше да не загинат цветятя и зелената папрат, защото именно то ги пазеше от сушата и силните понякога свлънчеви  лъчи. Този извор събираше тук всичките диви зверове на водопой и караше птичките да го възпяват в своите песни. Чрез неговата душа този приказен свят живееше, дишаше, радваше се на свободата си и се молеше тази идилия да продължи вечно. И така и щеще да бъде, защото каквото и да станеше този извор нямше никога да пресъхне и вечно щеше да дарява живот.

Беше време да се прибираме. Беше време и за ново начало в моя живот. Май душата на извора се беше вселила в мен. Може би така се раждаха големите гении, запленени от нечия душа или пък омагъосани от някоя самодива на някое неземно красиво и вълнуващо кътче.

Разказ: Душата на един извор

За да научите първи най-важното, харесайте страницата ни във Фейсбук , групата ни за любопитни новини във Фейсбук или ни последвайте в  Telegram