Разказ: Срещата

Късото есенно слънце лениво клонеше на запад и денят бавно гаснеше. Откъм балкана бързо слизаше мъгла студена и забързаните хора се прибираха към своите домове.

На моста край селото се изправихме един срещу друг -Старица, прегърбена от годините, и аз – с буйни черни къдрици и очи, подобни на черни маслини.

– Чудя се откъде те познавам? – Каза Старостта.- Това, че си напет левент, говори само за показното ти неоправдано самочувствие. Но ми се струва, че някъде в моите спомени се крие силуетът на нещо познато.

– Извинете, мадам! – Отговорих аз. – Поклон пред годините Ви, но Вие ме обиждате! Знаете ли на колко хора, познали нищета и безверие, съм помогнал? Греховната младост далеч не е спирала в мен желанието ми да съм полезен на мнозина… – И извадих от раницата си един голям тефтер.

– Брей, че ти си бил и лесно обидчив. А в тоз тефтер, приличащ ми на указател, навярно вписал си и грешните си стъпки, така типични за младостта и наперените самохвалковци. А може би и списък носиш за прелъстени и захвърлени несретнички. Наричаш ме мадам, а знам, че бързо ще ме унизиш, наричайки ме дъртофелница чудата….Но нека да запазим тон добър и картите свалим във знак на уважение. Отгде си тръгнал и отиваш с бодра крачка в тази късна ноемврийска вечер? И друго аз да те попитам – случайно ли вървим в посоки противоположни? Или тук крий се по- дълбок и трудно разбираем смисъл? На ход си ти, чаровний приятелю …

Светна моето лице.. Погледнах дяволито Старицата и на мига отправих своята оферта:

– Искаш ли да чуеш как страстта запази в мен непокътнатото ми достойнство и ако твоят отговор е „да“ , то нека ти разкрия своя кратък път във времето.

Наричат ме пренебрежително Чудак, макар че името ми Петър едва ли нещо значи във тези времена усилни. Моята душа е пълна с обич, състрадание . Мой духовен стремеж е да защитя всички от неприятности дори ако това е във вреда на собствените ми интереси. Да правя добро и да не искам награда – това е изборът ми. Обичам аз живота и неговите прелести.

Протягам ти ръка и реверанс ти правя в знак на уважение премерено. Има нещо симпатично в твоите побелели коси, а погледът ти изучаващ не знае граници, предели…И имам простичка молба да ми разкажеш за миналото свое, за ценните неща , които те крепяха в твоите дела.

– Не вярвай в знаците.- Започна тя с изповед обмислена.- Спокойна слизам аз от сцената, спокойна ще се слея с мрака и мъглата падаща. За разкаяние и дума да не става, пък и късничко за мен е. Но топли ме това, че в отдавна отминалото време, в оная избледняла моя младост аз пазя спомените живи. И щедро ги споделям с тези, които като апостоли вървяха с мен по друмища трънливи.

Човеците наричат ме Надежда, която нивга не изчезва. Така ти отговарям аз, като добавям, че влюбена оставам в младостта и красотата. А ти със своя нрав непредсказуем каква пътека ще оставиш и как ще убедиш скептиците, че нужни са любов и обич във всеки ден и всеки дом, за да дадеш посока правилна на грешните човеци? Или за теб е друга максимата еретична – без Бог, идоли и авторитети животът следва своя орбита и прави хората наистина щастливи?

– Ох, караш ме да гледам в посока, в която откривам на времето бръчки неизменни.- Въздъхнах аз.- Но знай едно – макар че влизаш в пета зона, ти пак си нужна на отчаяните хора, загубили посока в своя свят на илюзорни страсти. Кажи все пак – изгуби ли надежда в близка перспектива или си махнала ръка на всичко, що времето отмива?

Старицата въздъхна видимо разстроена. И погледът й нейде в пространството стопи се.

– Ти отказа се от мен. За теб човек стреми се към безсмъртието земно, а само богове рушат проектите му необмислени… Ха-ха… Наивно е това, редът извечен ще си остане аксиома. Дори и древни мъдреци са стигали до далечния извор на знание за смисъла, пренесен в песен… Но тя за теб е непозната.

Бях в твоето време отдавна, но ти ме игнорира, усъмни се в мен, така започна бавно да повяхваш. Навярно законите на битието неразбираеми останаха за теб. Видях забрава за еретичните мечти, за крачките, с които вървеше към заветна цел. И хората останаха сами, на кръстопътя на разбити илюзии . Вървях пред теб и виждах утринната синева, и тихите молитви на жените, заслушани във припева на вятъра. Щастливи бяха времената и хората тогава бяха други…Така преминаха годините, като води, отнесени във буйните реки и после…стихнали в прегръдките на океана. За себе си какво? Вървях изправена от ранните зори до тази неизбежна есен. Такава е моята участ, това е жребий с край предизвестен.

– Разбирам те.- След кратък размисъл отвърнах аз.- Но с чиста съвест гледам аз напред, не съм ранил или излъгал никого. Сега се сещам за цветарката, с която в младостта греховна изпитах тръпки първи на обич и любов. Но те не бяха закалени в огън. Това бе грешка, но кой не я допуска днеска? Това е рискът на проглеждането и на опита, без които човек се чувства уязвим. Но да продължа напред. Не замъкът и не маркизата поднесоха ми щастие, а двете палави хлапета, с които съдбата ни дари, ме правят истински щастлив. Разбрах и друго – съдба човешка е да минеш през изгрева на детските години, след туй като вековен дъб да пазиш щастието и вече в залеза на дните си да стигнеш до бариерата последна. Дотук съм прав, нали?

– Не искам съдница да бъда…И смея да твърдя, че разумът във тебе надделява и това ме доста изненадва. Тръгнал си по моите следи и виждам аз как вярната посока следваш ти. Вземи тоз наръч клонки и ги подари на бедните стопани в близкото пред тебе село. От топлина те имат нужда. Орисвам те да не остаряваш и все така успешно ти обич да даряваш. Защото като пясъчен часовник времето не спира своя ход и случва се така, че силен цайтнот полага началото на края.

Гледах уморените очи, косите посивели и бръчки като знаци на притихваща есен. Подадох на старицата ръка и просто промълвих:

– За мен бе удоволствие беседата със Вас. Прощавайте, ако с нещо прекалил съм. Неволно е било. Ще помня Вашите съвети, защото те са с мъдрост подплатени…

Нощта вече беше влязла в правата си. На небосклона трептяха зиморничаво първите звезди, от очите на които струяха меките сълзи на упование и благословия….

4 март 2025