Забравените българи – Христина Хранова.
Историята помни героите си, но не всички намират място на страниците на учебниците. Някои от тях остават скрити в архивите, в разказите на малцина посветени, в избледнелите спомени на една благодарна, но понякога забравяща нация.
Христина Хранова
Христина Хранова е една от тези забравени героини – жена, която не само се бори за свободата на България, но и положи живота си в служба на човечеството.
Родена през 1851 г. в старопланинското село Клисура, Христина пораства в семейство с дълбоко вкоренени патриотични традиции. Баща ѝ, Храно Овчаря, е човек с твърда ръка и още по-твърд характер. Патриот, който не се страхува да говори открито срещу османската власт. Майка ѝ е сърцето на дома, но и стълбът, който държи семейството сплотено.
В Клисура Христина вижда какво значи родолюбие още от малка. Там свободата не е абстрактна идея – тя е жива, гореща, изстрадана. Гледа братята си как скришом точат ножове и приготвят барут, как хората вечер се събират на тайни събрания. Въстанието не е нещо далечно, а неизбежност, която всеки клусурец носи в сърцето си.
Докато други момичета се учат да шият чеизи и да плетат дантели, Христина поема по друг път. На нея ѝ поверяват задачи, които не всяка жена би се осмелила да приеме. Пренася тайни писма, оръжие, съобщения между революционните комитети. Малцина подозират, че зад невинното ѝ лице се крие опасна мисия.
Веднъж, пътувайки от Ловеч към София, тя е спряна от турска потеря. Носи писмо, което не бива да попадне в ръцете на властите. Без да трепне, разкъсва пергамента на малки парченца и го сдъвква, преди да я претърсят. Така спасява имената на съзаклятниците и отново доказва, че страхът е непознат за нея.
Бие се редом с мъжете срещу османските орди
През 1876 г. Априлското въстание разтърсва българските земи. Клисура е едно от най-яростните огнища на съпротивата. Христина не стои настрана. Тя не е от онези, които чакат съдбата да реши живота им. Грабва оръжие и застава редом с мъжете.
Когато османците нахлуват в Батак, тя вече е там. Дори в най-страшния момент, когато селото гори, тя не се предава. Бие се до последно срещу Османската империя, докато кръвта на близките ѝ се смесва с пепелта на селските къщи. Когато клането приключва, Христина е сред малцината оцелели.
След въстанието Христина не може да стои безучастна. Когато избухва Руско-турската война (1877–1878), тя се записва в Българското опълчение. Тя е една от малкото жени, дръзнали да се сражават рамо до рамо с мъжете. Участва заедно с братята си в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново, но най-вече – в грижата за ранените.
В окопите на Шипка, под снежните преспи, докато куршумите свистят около нея, Христина превързва войници, спасява умиращи, разнася вода на тези, които вече не могат да помръднат.
Когато България вече е свободна, Христина разбира, че бойното поле е само една от арените на съдбата й. След войната страната има нужда от лечители, от хора, които ще градят, а не само ще разрушават.
Първата акушерка в България
Заминава за Киев, където завършва акушерство с отличие. Но вместо да остане в чужбина, както правят много други, тя се връща в България. Там, където я чакат бедност, болка и отчаяние.
В Лом, в Силистра, в София и най-вече във Варна, Христина се превръща в символ на надеждата за стотици жени. Тя е първата практикуваща българска акушерка. За нея раждането не е просто медицински процес. Това е акт на смелост, на продължение на рода, на бъдеще.
Няма ден, в който Христина да не помага. Без значение дали е зима, дали вали, дали е гладна, тя винаги е там, където някой има нужда от нея.
Животът ѝ обаче не се ограничава само до медицината. Във Варна Христина става първата жена морски спасител. Във времена, когато жените не се считат за способни дори да плуват добре, тя влиза в морето, за да спасява хора.
Тя не е просто акушерка. Тя е ангелът на Варна, този, който се хвърля в бурните води, без да мисли за собствения си живот.
Но както често се случва, героите не винаги получават признанието, което заслужават.
Забравен герой
С годините Христина остава сама, забравена от онези, за които се е борила. Живее в бедност, с малка пенсия, която не стига за нищо. Умира през 1922 г., без фанфари, без почести, без паметник.
Името ѝ днес почти не се споменава, но духът ѝ остава жив. Остава в жените, които смело поемат по трудни професии, в онези, които не се страхуват да влязат в морето, за да спасят живот, в тези, които не чакат съдбата, а я коват сами.
Христина Хранова не търсеше признание. Не търсеше богатство. Тя търсеше начини да помага. И го правеше.
Тя беше жена, която живя за България. И ако днес се вгледаме в историята ѝ, ще разберем, че такива хора не бива да бъдат забравяни.
Забравените българи – Христина Хранова
Бие се редом с мъжете срещу османските орди
За да научите първи най-важното, харесайте страницата ни във Фейсбук , групата ни за любопитни новини във Фейсбук или ни последвайте в Telegram
