Забележете как е облечен мъжът на снимката. Вижте му костюмът, скъпото палто, добре поддържаната брада, надписът „Berlin” в левия ъгъл на фотографията и името „B. Kliemeck” в десния. Това е известно немско фотоателие.
Кой ли въобще е този порядъчен господин? Нормално е да се предположи, че това е класически европейски богаташ от XIX век, но ще сбъркаме. Това е Ботев четник, загинал геройски, а името му е Давид Тодоров.
Той е врачанин и е роден през 1834 година в семейството на Тодор Берковчанина и Маруца Савова. Дъщеря е на Сава Етрополеца от рода на Сава Етрополеца и на голямата ни писателка и историк Вера Мутафчиева.
Фамилията му е от заможни търговци
Дрехите на снимката не са някаква „дегизировка” на революционера, а са си негови, просто той е част от една от най-богатите врачански фамилии през XIX-ти век. Търговията с добитък, бубарство, коприна, тютюн, вино е бизнесът на фамилията. Той също се труди неуморно в бащината търговия. Заможен човек с видим вкус към добрия начин на обличане, не пречи на Давид Тодоров да е един от най-дейните участници на Българския централен революционен комитет.
Всичко тръгва от получаването на добро образование, знанието на няколко езика, което му дава широк кръгозор и запознаването с делото и идеите на Георги Раковски. Това пък го повежда по пътя на националната революция.
Заради това, че провежда анти-османска дейност заедно с революционера Никола Войводов, Давидов е „засечен” от турските власти и предпочита да се установи трайно във Влашко. Как богатият търговец е станал близък точно с най-радикално и революционно настроените хора като Христо Ботев е загадка, но това е факт.
С парите си помага на Ботевата чета
Всъщност капиталите на Давид Тодоров помагат много за това Ботевата чета да се подготви, въоръжи и облече. Но Давид не спира само с това „да даде пари”, а сам става четник и загива в сражението при Милин камък на 30 май 1876г. В последното известно негово писмо, той моли негов приятел, ако загине, да се погрижат за дъщеря му Мария, която учи в девически пансион в Букурещ.
Ето какво пише дословно на своя приятел:
„Моля Ви, идете при Михалаки и разправете му, че съм добре до тоя час, и колкото до детето, ако се случи, недай Боже да умра, ще гледате да го изпроводите някога във Враца”.
Защо Ви разказваме тази история?
Защото в онази епоха не малко заможни българи зарязват охолния си живот и хващат пушката. Ето ви го Давид Тодоров, сериозен търговец, на сериозната, особено за онова време, 42-годишна възраст, не си „гледа живота”, бизнеса и семейството, а си полага костите във Врачанския Балкан.
След смъртта му, главата му е отрязана и разнасяна с дни, а той можеше просто да си „пийва кайве” с някой каймаканин или да продължи да си ходи „из Европата”, за да си продава тютюна и коприната и да си прави качествени снимки. Можеше, но е избрал друго.
По стандартите на днешното ни време, изборът му е изглежда почти нереален. Затова, нека го помним – Давид Тодоров, избралият саможертвата пред „рахатлъка”.
