Спомен за предателството на Априлското въстание. На Оборище историята диша. Сред вековните дървета, където в дните преди паметния 20 април 1876 г. се събират представителите на българския народ, тайната за великото и трагичното се пази в мъка и слава. Там, под сенките на планината, българският народ взема съдбоносното решение да въстане срещу Османската империя – решение, което ще промени завинаги хода на нашата история. Но Оборище не е само символ на героизъм – то носи и белега на предателството.
Днес, когато някой посети историческата местност, ще види паметник. Камък. Счупен. Надраскан. И неслучайно. С времето се е наложила традиция – безмълвна, но мощна: всеки, който стигне до паметника, драска с нещо по него. Чегърта. Издълбава. Не за да го разруши, а за да изрази болката си. Болка от предателството, чийто образ не носи вече име, защото българите са го лишили от това право – да бъде назоваван.
Този безименен акт на омраза всъщност е дълбоко символичен. Драскотината върху камъка е като раната в сърцето на един народ. Защото предателството не се забравя. Не се прощава. И затова не се изрича.
През април 1876 г. в местността Оборище, недалеч от Панагюрище, се провежда тайно събрание на представители от почти 60 български селища. Те избират Георги Бенковски за главен апостол и решават въстанието да започне. Въстанието обаче е предадено още преди да избухне. Османските власти, чрез донос, научават за събранието и за плана. Резултатът – арести, терор и кръв.
Народът осъзнава, че свободата няма да дойде без болка, без предателства, без жертви.
„Черна змия“ и сянката на Юда в Априлското въстание
Народната памет не прощава. В народното въображение предателят често се изобразява като „черна змия“, която се вие в сенките на историята, готова да ухапе в най-святия момент. Както Юда е белязан от Библията, така и той – безименният – остава прокълнат в народната култура. Само че за разлика от Юда, тук никой не иска да му произнесе името. То е заличено. Осъден е на вечно забвение, на тишина.
Дори и в документите от периода има опити да се прикрие вината или да се разпилее сред няколко човека. Но народната съвест е по-прецизна от историята – тя не търси доказателства, тя усеща с душата си.
Най-жестокото наказание, което народът може да наложи, е лишаването от име. Забвението е по-страшно от позора. Камъкът, изчегъртан от ръцете на поколения, е свидетел на тази безмълвна присъда. Дълбока е една от резките и до днес – може би най-дълбоката – като дълбока и непреходна е болката, която е оставил този акт на предателство.
148 години от Априлското въстание
Априлското въстание е не просто исторически епизод. То е епопея. То е зов. То е кръвта, която е прокапала от българската земя, за да се роди свободата. И ако помним героите с възхита и песни, то предателите помним със зловещо мълчание. И това също е форма на памет.
Защото има моменти в историята, когато забравата не е прошка, а присъда.
За да научите първи най-важното, харесайте страницата ни във Фейсбук. Групата ни за любопитни новини във Фейсбук. Или ни последвайте в Telegram
