Хекселиор Ваневалди беше мъж в средата на четиридесетте, с отличителен характер,
който напълно споделяше, а в някои случаи дори надхвърляше по един естествен начин
човешките възможности.
Въпреки това, той се смяташе за несъвършен, за обикновен, въпреки изкуствения си произход. И точно в тази обикновеност, се коренеше човешката природа.
Парадоксът беше, че за хората тази обикновеност беше недостатък.
Мръсно петно, което през целия си живот те се стремяха и се опитваха да отмият от
себе си. Понякога дори достигаха до крайности. Това водеше до тяхната смърт. Изход,
който искаха да избегнат.
Несъвършената човешка природа от стотици години тласкаше човечеството към дълбоки душевни катаклизми. Хората се чувстваха самотни, объркани, неразбрани и дори изгубени, макар да живееха на многолюдни общества, в големи градове. Хората не разбираха напълно емоциите си, нито емоциите
и душевните състояния на другите.
Това неразбиране и чувство на отделеност от останалите водеше до много войни, масови безредици, убийства, глад и нищета за човешката раса. Тук нямаше победител и победен, напротив. Страдаха всички.
А страданието като фактор, беше ясен показател за комплексността на човешката
природа.
Писателят Вел Сенгелиев представя:ТРАНСГРЕС ЧАСТ ВТОРА
През по-голямата част от живота си Хекс беше живял на много места, беше сменил и
доста работни места и професии. Беше опитвал да бъде всякакъв. Да живее по различни
начини и дори така, както живееха хората. Да „споделя“ техните възгледи, да
подражава на техните вярвания за света, който тогава ги заобикаляше.
Опитваше да бъде „консуматор“ като тях, но поради изкуствената си природа, за него беше
невъзможно. Много от тогавашните му колеги и приятели не го разбираха. Някои от
тях се възползваха от наивната му натура, други му се подиграваха, трети се бяха
опитвали да забогатеят на негов гръб. Имаше моменти, в които някои хора дори се бяха
опитали да го убият.
И макар тези спомени да бяха далеч зад гърба му, Хекс разбираше, че всичко това се коренеше в несъвършенството на хората. И техния болезнен стремеж
към съвършенство на човешката природа. Към нейното покоряване, контролиране и
доминиране.
За хората щеше да е много по-лесно и безболезнено ако просто приемеха
факта, че са такива каквито са по рождение и да продължат напред. Че въпреки това, те
са красиви. Че могат да бъдат мили, прекрасни, любящи и грижовни граждани на света.
Свят, който с лекота и неглижиране постепенно бяха превърнали в бунище и накрая
бяха погубили само с едно мигване на окото.
Спомените за отминалите времена го натъжиха, бяха го пренесли в миналото. Онова
минало, сиво и мрачно, което всячески искаше да забрави. Човешката съдба и история
бяха част от него, от личността му. Именно и най-вече заради тях самите, той обичаше
хората, обичаше тяхната несъвършеност и недостатъци.
Любовта, тъгата и състраданието му към тях бяха големи, отчасти като по човешки, дори несподелени.
Така един ден той се влюби в красива и талантлива жена. Индикацията подсвирна. Унесен в себе си, той се сепна и освободи съзнанието си от мисли. Приведе глава напред и погледна силуета на синия гигант през лещата на телескопа. На пръв поглед не успя да улови разликата в трепетлика на синьо-бялата звезда, но след миг търпението му бе възнаградено от интензитета на променящите се лъчи.
В следващите няколко минути излъчването бе регистрирано и от радиотелескопа,
разположен в орбита на тъмната половина на скалистата планета.
Мъжът направи още няколко кратки изчисления, изпъна гръб в работното кресло и
вкара данните в регистъра на компютъра. Холограмният екран изкара информацията
наяве, визуализирайки триизмерна картина, с умален размер на звездата.
– Красива е, нали? – каза с възхищение някой, който бе влязъл в същия миг в
работната лаборатория. – Лично аз съм впечатлен.
– Много! Това е син гигант, около 7,8 милиона пъти по-голям от нашето Слънце и
още толкова по-горещ. Жалко, че планетите в системата са непригодни за развитието и
поддържането на живот – отвърна Хекс, без да се обръща към събеседника си.
– Добре знаеш, че появата и развитието на живота е комплексна ситуация от
множество случайни събития. В този ред на мисли нито големината на звездата, нито
повърхността или условията, които планетите предлагат, са основополагащ фактор за
това – допълни другият мъж, който продължаваше да се взира в холограмният
трепетлик.
– Не съм напълно съгласен с теб, Неа. Макар че знаеш какво имах предвид – усмихна
се по-младият учен. За Хекс астрономията беше втората му голяма любов след Хейли. –
Еволюцията е… Ами…
– Е какво, приятелю?- Ще го обясня така. Еволюцията на квантово ниво е онзи основополагащ елемент,
необходим за появата и развитието на живата материя. Формирането на кварките и
фотоните, на атомите, молекулите и ДНК информацията… – едва сега Хекс се обърна с
будно лице към събеседника си. – Та в този ред на мисли… – той замълча за момент –
нима звездите като тази например, не разполагат със своя собствена фотонна ДНК
информация, докторе? И съзнание?
– Е, допустимо е, но не и под формата, която на нас хората ни е известна – добави
делово научният ръководител Неа. Той нито отхвърли, нито се съгласи с твърдението
на другия мъж.
– Зная това. Говоря обаче за природата на елементарните частици. Имам нещо
предвид.
– Слушам те, Хекс – Неа се приближи до илюминатора в лабораторията и се вгледа
продължително в космическия пейзаж. След минута спря погледа си върху пъстрите
сини очи на колегата си. Макар че Хекс беше един от малкото оцелели до днес
андроиди, той беше симпатичен и сладкодумен тип, с гладко квадратито лице, бърз
аналитичен ум, надарен с изключителна емоционалност и прозорливост.
– Интензитета на светлина се изменя на всеки няколко минути, респективно според
скоростта на слънчевите изригвания в тези зони. Тоест всяка плазмена емисия
изхвърлена от повърхността, променя скоростта и потока на лъчите, които биват
излъчвани. Всяка проява на такава активност носи различна информация, създавайки
специфичен звуков спектър в пространството. Наричам го „Звездна симфония“.
– Аха. Харесва ми как звучи, но като учен знаеш, че това са процеси, естествени за
всяка звезда с такива размери.
– Не и тези при Арин, Неа. Радиоактивният, магнитният и лъчевият спектър остават
в норма. Но от анализа на всяко изригване, което компютърът на радиотелескопа
установи през последния месец и половина, се наблюдава специфична… хм, бих казал
гравитационна аномалия.
– Хм… В смисъл? – повдигна въпросително вежда Неа.
– Имам теория, но е налудничава. Може да ти се стори нетипична, дори плод на
моето въображение, както обичаш да казваш – обясни му Хекс, с лека усмивка на лице.
– Готов ли си да я чуеш?
– Като астроном, прекарал по-голямата част от живота си в космоса, опита ми с
хипотези и теории надхвърля дори твоя.
– Е, добре, в това съм сигурен. И така… там долу, под слънчевата корона на Арин
става някакво взаимодействие, което носи специфична информация от цифри и точки.
Това тук са нови данни и координати – поясни Хекселиор Ваневалди.
– Нови?
– Можеш да се убедиш сам. Заповядай.
– Един момент… Компютър, изведи пълна сумирана характеристика от анализите за
посочения период – нареди доктор Неа, изчаквайки изкуственият интелект да покаже
информацията, която младия научен асистент накратко бе обяснил.
Наука като астрономията и философското мислене, което притежаваше, бяха изградили характера и личността на научния ръководител така че той бе готов да оспори всяко твърдение, до доказване на противното. И секунди по-късно прехапа устни от изненада.
– Сега съгласен ли си с мен, Неа? – запита въодушевено Хекс и се изправи от
креслото.
– Но това наистина са координати – потвърди мъжът, все още захласнат. В сърцето
му се появи искрица надежда.
След като Земята бе погубена, оцелялата част от човешката раса пое с корабите си
на еднопосочно пътуване към дълбините на космоса, в търсене на спасение. Това
спасение щеше да се появи под формата на нова, годна за живот планета.
Оттогава бяха изминали само седемдесет години, но такава планета досега беше откривана само
веднъж. Благодарение на гравитационните взаимодействия в космоса хората откриха
тази звездна система, кръстена на откривателя си Бенедикт Арин.
Установиха контакт с повърхността на две от вътрешните планети Рипла и Преян, които освен че бяха
непригодни за тераформиране, но и не предлагаха подходящи условия за
установяването на постоянни човешки колонии. Това обаче не отказа хората да
опитват.
Двете скалисти планети бяха най-доброто, което сега имаха.
– Тези координати ни насочват към периферията на слънчевата система.
Какво ли има там? – попита напълно объркан Неа. Очите му бяха широко отворени, като не
смееше да мигне. След миг, с две отмерени движения той върна холограмното изображение на желания космически сектор.
– Мисля, че може да е нов светлинен тунел.
– Докъде ли води?
– Според първоначалните ми изчисления, теоретично навсякъде. Къде точно би ни
отвело хиперпространството, не мога нито да кажа, нито да анализирам това, което би
се случило, след като проникнем.
Структурата на този тунел по нищо не наподобява останалите светлинни тунели, през които пътуваме в космоса.
Двамата събеседници се спогледаха за миг. За Хекс беше ясно, че всеки един жив
човек, болезнено вярваше и се надяваше на нещо повече. Дългогодишните неспирни
пътувания бяха възпитали в поколения наред чувства на дълг и на вина от загубата на
прекрасната им синя планета.
Страх от самотата, който бе добре замаскиран от вечния стремеж към съвършенство и същевременно неудовлетворение, поради липсата на постигането на такова. Това беше непрекъснатият омагьосан кръг, в който човешката цивилизация, дори сега, на ръба на собственото си изчезване, продължаваше да се
върти.
Неспособно да прекъсне цикъла. Може би затова хората бяха изобретили
андроидите, за да съумеят да направят това, което те не успяха.
Да постигнат онази чистота и най-вече съвършенство, което те не можаха.
– Както казах и преди, звездите също имат свое квантово ДНК. Еволюцията е
структурен компонент на вселената. Самата вселена е една безкрайна мрежа от кванти
и безмерни канали. Как смяташ е просъществувала до днес? – с наченки на топла
усмивка попита Хекс.
– От задълбочена научна тематика се прехвърлихме към философско-екзистенциален
казус. Просто ми кажи какво точно имаш предвид.
– Чрез квантовите координати на моята „Звездна симфония“, смятам, че Арин през
цялото това време ни е насочвала да открием онзи светлинен тунел.
– Насочвала?! Хекс, какво говориш, приятелю? – невярващо го запита Неа.
– Звездата ни говори посредством двоичен код, изпращайки ни данни, докато
синусоидите на звуковите сигнали формират спирала, наподобяваща молекулата на
ДНК. Това не е съвпадение. Значи нещо. Всъщност значи наистина много.
– Ехе! Това е смело твърдение и няма да се хареса, още по-малко да бъде прието от
научната общност на борда на станция Модус.
– Навярно няма да бъде прието. Все пак покажи цялата тази информация на конгреса
другата сряда. Нека поне бъде предприета научноизследователска операция до
външния пръстен на системата.
– И като отидем какво смяташ, че ще открием там? Имам предвид след като
преминем през хиперпространствения тунел. Нови звездни системи? Планети? На
което всички се надяваме или останки от извънземни цивилизации… – оспори
предложението доктор Неа Декард.
– В основата си всяка цивилизация е еволюирала в някаква експоненциална посока.
Така както човечеството, докато… – Хекс направи пауза, за да смекчи тежестта на
твърдението си. – Извинявай за това, зная, че е чувствителна тема, но мисля, че каквото
и да открием, ще си заслужава усилията ни.
– Хекс, можеш да говориш открито пред мен – укори го Неа. – Кажи каквото е на
езика ти.
– Имах предвид, че човечеството като раса също е тръгнало от някъде и
предначертало своя път. Независимо какъв ще бъде той. Но имате път и същевременно
някаква роля, която да изиграете – отвърна с мек и топъл глас асистентът. – Създали
сте нас, като продължение на самите вас, но сте осъзнали, че ние андроидите не можем
да еволюираме за сметка на вашата природа, Неа.
Можем да изглеждаме еднакви по образ и подобие, да се държим като вас, да имаме вашите емоции, но пак казвам, имаме
различни пътища и задачи, докато съществуваме. Вашата еволюция продължава по
един или друг начин. Тя е непрекъснат процес, който един ден ще ви отведе отвъд
човешките възможности. Това се нарича „трансгрес“.
Неа се разсмя, а смеха му представляваше смесица между ирония, веселие и
възхищение. Хекс беше сантиментален както винаги.
– Ето, че ме разбираш. Затова трябва да въведем координатите в навигационната
система на кораба. Хериус сам ще ни откара до там и ще се спуснем през
хиперпространствения тунел. Само така ще можем да научим нещо ново за квантовата
еволюция на вселената, елементарните частици и може би самите нас – обясни
разпалено Ваневалди и приседна отново в креслото си.
– Дано знаеш какво залагаш на тази твоя любима звезда Арин. Ще изложа
предложението ти на конгреса. Дано научната общност от Модус вникнат в детайли и
гласуват такава операция.
– И друг път са оспорвали предложенията ми. Но знаеш, благодарение на нашите
изчисления и научни постижения, в сферите на транскибернетиката и астрономията,
сме една крачка по-близо към така бленуваното съвършенство. От нас зависи бъдещата
еволюция, приятелю – усмихна се многозначително Хекс, залавяйки се обратно за
работа.
Денят мина бързо. Доволен от работата, която беше свършил за днес, Хекс най-
накрая реши да напусне лабораторията и да се отправи към вкъщи. Неговото вкъщи
представляваше красиво, подредено и винаги изпълнено със светлина място, което
много му напомняше за стария дом. Поне симулацията вършеше чудесна работа за
това, но домът му никога нямаше да бъде като онзи, който беше изгубил на Земята, още
през онези времена. Такъв дом нямаше да има, поне докато човечеството не се
заселеше отново на някой топъл воден свят.
Когато се прибра, първо влезе в спалнята на пръсти. Искаше да я погледне, дори за
миг. Хейли спеше дълбоко, потънала в мекотата на леглото. На нощното й шкафче
имаше отново празен блистер от хапчетата, които взимаше почти всяка вечер преди
сън. Тя смяташе, че й помагаха да заспи. Успокояваха болките в тялото й, които я
измъчваха от години.
Дори вярваше, че лекуваха депресиите, в които все по-често
изпадаше. Хекс не можеше да го проумее, но за бедната му и скъпа Хейли, това беше
единственото бягство от болката и нещастието.
Истината беше, че още по време на първото десетилетие, след като хората напуснаха
Земята завинаги, те се установиха в система Алфа Кентавър. Там те намериха убежище
на повърхността на единствената планета Проксима. Тя бе красива и топла,
предлагайки достатъчно удобства и ресурси така че оцелялото човечество да се
възстанови от загубата на дома си. Малко след заселването, се появиха и първите
симптоми на промяна в телата им. Те засягаха абсолютно всички, включително и
децата, каквито днес се раждаха рядко. Гравитацията на Проксима беше почти като на
Земята, условията също, но денонощния ритъм заради трите слънца унищожи
естествените биоритми на повечето хора. Това доведе и до множество здравословни
проблеми. Човешките колонисти издигнаха своите изкуствени градове, в които да се
чувстват сигурни и защитени, но въпреки прогреса това не помогна.
Проблемите им се обостриха. Всячески търсеха решение да останат, да вземат от планетата и да я замърсяват. Искаха още. Хекс помнеше и първото голямо разделение между хората.
Едните искаха да напуснат Проксима, за да я запазят и предпазят от своето неспирно
желание, от идеята, че им принадлежи. А другите да я задържат за себе си, така сякаш
тя вече им беше подчинена.
Докато той сваляше дрехите от себе си спомените го отнесоха в онзи момент, където
по градовете течаха маниакални кампании по набиране и въоръжаване на мирното
население. Те продължаваха с месеци, докато накрая не избухнаха първите големи
войни. Мащабните кръвопролития се разпространиха по цялата планета. Бе обхваната
всяка фракция. Бяха загинали милиони. Милиони от така загиващата човешка раса.
Оцелелите лидери бързо съумяха мащабите на глобалната катастрофа и мрачния път по
който бяха поели. Същият като този, до който бяха довели и планетата Земя. Те имаха
отправна точка, бяха научили грешката си. Затова бяха решили да напуснат Проксима
завинаги и да поемат отново сред звездите.
Хекс се шмугна тихо в леглото. Хейли се размърда и намести в нова поза. Докато я
наблюдаваше как спи, клепачите му натежаха. Затвори очи и се отпусна. Искаше да
сънува. Да се върне отново в онзи хубав момент, когато плуваше със своята лодка сред
водите на Безбрежното езеро, пълно с отраженията на хиляди звезди, които се виждаха
в часовете преди зазоряване. Помнеше небето над главата си, пъстрия му многоцветен
оттенък, който придобиваше между залязващите и изгряващите слънца на Проксима.
Онази мимолетна красота, която можеше да се види само между деня и нощта. Тихият
благ ветрец, който лъхаше от сушата и успокояващия ритъм на вълните…
Хекс заспа.
Утрото беше свежо. Хейли се беше събудила първа и посрещна Хекс, все още сънен
на прага на спалнята.
– Хей, сънливецо – тя се усмихна топло и го прегърна. – Проспа изгрева. Цял ден ли
възнамеряваше да спиш?
– Добро утро и на теб, мила… – усмихна се накриво той. – Ухаеш вкусно, докато от
кухнята… – носът му се набърчи, – се носи аромат на загоряло олио.
– Първата филийка е за мен. Да не си я пипнал с пръсти – тя го целуна и влезе в
спалнята за да свали пижамата си.
– Мм.. мм. И аз така си мислех – промърмори под носа си. Когато се освежи и излезе
на терасата, вдигна ръка пред очи. Погледна сградите пред себе си. Слънцето грееше
високо. Вероятно часа беше след десет сутринта. Денят се очертаваше да бъде хубав.
Такъв беше през повечето време. Симулацията донякъде „разбираше“, че голяма част
от населението обичаше и се наслаждаваше на ясните и топли слънчеви дни повече,
отколкото прохладните, които обикновено бяха облачни и дъждовни.
Тя бе сложна холографска система, с вграден изкуствен интелект, който имаше способността да съблюдава цикличността на човешките настроения, като се грижеше за тях непрекъснато. Времето, както хората му казваха, беше от първостепенна важност за
техните емоции. За Хекс дълги години това беше голяма загадка, докато в крайна
сметка се примири с тази човешка чудатост. Още един критерии, който го удивляваше
у тях.
– Хекс, идваш ли? Филийките ще изстинат. Ела да закусваме, докато са горещи –
повика го Хейли от кухнята. – Как мина снощи? Дори не съм те усетила кога си си
легнал.
– Оо, отвисях си до късно. Прекарах почти цял ден в обсерваторията, наблюдавайки
формирането на нови слънчеви петна върху повърхността на Арин. Беше…
забележителна гледка…
– Така ли? Вярвам ти, въпреки че не винаги разбирам какво толкова те удивлява.
– Ами всичко. Предполагам, че слънчевата активност през следващите няколко дни
вероятно ще е доста висока. Впрочем докато привърша с анализите си, единайсет вече
минаваше.
– Мм. Аз вече бях в леглото – каза тя, дъвчейки звучно залъка си.
– Така и предположих – добави Хекс. След минута той присви вежди и погледна
Хейли. Лицето й от весело, внезапно се беше превърнало в сериозно. Тя смръщи чело,
като докосна слепоочията си. – Какво има, мила? Добре ли си?
Изминаха няколко секунди преди тя да му отговори.
– Боли ме главата и тялото. Отново… – Хейли въздъхна вече без настроение и захапа
една препечена филийка.
– Затова снощи когато се прибрах, видях, че беше изпила цял блистер. Ако това
продължава, моля те, нека те заведа при…
– Стига! – тя тресна по масата. – Говорили сме вече за това! Какво мога да направя,
Хекселиор?! Лесно ти е на теб!
– Хейли – той я хвана съчувствено за ръката.
– Да не би да съм единствената с този проблем – думите й увиснаха във въздуха
между нея и него. – Да не бяхме стъпвали никога на Проксима. Оттогава насам
положението само се влошава. Колко пъти сме опитвали лечение вече и няма ефект?
Над петдесет и три терапии, Хекс.
Той задъвка бавно, изчаквайки буйният порив, който я бе обзел да отмине. Болката,
която човешките същества изпитваха, често отключваше емоционални състояния,
които почти винаги затрудняваха комуникацията. В такъв момент разговорите с Хейли
не бяха по-различни от този модел. Хекс я обичаше дълбоко и опитваше всячески да й
помага по този труден път, но понякога му изглеждаше, че тя просто не му позволява.
Сякаш нарочно се дърпаше, сякаш се плашеше от мисълта да не я боли повече. А с
болката се свикваше. Той добре знаеше какво е това. Егото й просто не искаше да я
пусне, а тя се държеше за него с две ръце. При всяка крачка напред, тя търсеше
всевъзможни начини да се върне с две назад. За Хекс човешкото его все още
представляваше сложен психически механизъм, една мистерия, която може би никога
нямаше да разгадае.
– Добре – кимна той, предъвка залъка си и се фокусира, върху светлината отвън,
която Симулацията предлагаше. Без нея корабът би бил доста сиво и скучно място,
което бързо щеше да доведе хората до лудост.
– Съжалявам, но защо винаги трябва да говорим на тези теми, докато сме на масата?
Приела съм действителността – тя отметна кичур коса от лицето си и потърси погледа
му.
– Мм – Хекс взе още две филийки. – Действителността е променлива, която хората
все още не я разбират, Хейли.
– Може би не. Ако беше така нещата за човешката цивилизация щяха да се развият
другояче. Уви, историята я знаеш по-добре от мен самата, скъпи.
– В гласа ти долавям съжаление. Сякаш това, че си родена човешко същество е нещо
лошо – възмутен добави той.
– Може да поспорим. Виж, това да си андроид си има своите предимства. Все повече
хора се подготвят за деня, в който ще прехвърлят съзнанията си в изкуствените тела. Аз
също го чакам с нетърпение – погледът й беше твърд.
– Така ли? Ами след това? Какво тогава ще стане с душите ви?
– С душите ни? Не ме интересува…
– Хората сте много повече от съвкупност от жлези, съдове, органи и биологични
функции, Хейли. Забрави ли?
– Не съм. Но това е друга тема на разговор.
– Знам, че завиждаш за това, че съм просто андроид. Неспособен да остарява, да се
изменя. Та аз съм една изкуствена форма на живот, мила. Докато вие имате своя път,
нарича се еволюция.
– Хекс, всички хора ти завиждат, както и на останалите андроиди, които отпътувахте
с човечеството. Това ви прави уникални за нас. Нямаше да стигнем далеч без вас.
Изобщо.
– Не е така – отрече той. – Способността ви да проектирате съвършенството, което ви
липсва върху нас или каквото и да е друго, е просто поредната илюзия на умовете ви.
Искам да ме разбереш правилно. За мен всеки един човек представлява цяла отделна
вселена, пълна с чудеса. Такова чудо, каквото си ти – той се надвеси над нея и я целуна
по челото, а след това по устните – както и филийките ти.
– Нахрани ли се?
– Да – той се изправи. – Чудесна закуска. Сега ще се оправям за смяна, иначе ще
закъснея. Арин все още ме чака, а Неа очаква пълен отчет на работата ми.
– Ще се бавиш ли довечера?
– Не, изключено. Защото ще те изведа на среднощна разходка.
– Къде ще ходим? – макар болката в скованите й крайници, Хейли се усмихна. – Не
ми казвай! Изненадай ме!
– Оо! Така да бъде. Хайде, до довечера, мила. Ще мина да те взема.
– Ще те чакам.
⃰⃰ ⃰ ⃰
Късният следобед Неа и Хекс получиха ново назначение, което можеше да се отнесе
към спешните. Такива имаха толкова рядко, че последното беше отпреди шест години.
Още преди да е изтекла смяната им, без да се бавят, двамата колеги хванаха метрото от
гара Феликс, откъдето отпътуваха за „Дивите равнини“. Това беше най-отдалеченото и
голямо място на кораба, оградено от електромагнитен защитен купол, което
предлагаше директна гледка към открития космос. Тук Симулацията не работеше,
разкривайки празнотата, което мястото можеше да предложи. Хората избягваха
нарочно тази зона. Тя ги отегчаваше, други й се дразнеха, а трети изпадаха в депресия
само при мисълта за нея. Повечето от тях не можеха да издържат да идват тук. Мястото
им напомняше едновременно на Земята, а заедно с това трябваше да преглътнат идеята,
че се рееха в морето от безбрежна чернота, в продължение на десетилетия, след като
бяха напуснали Алфа Кентавър. Имаше и такива, които все още негодуваха, че го бяха
направили. А „Дивите равнини“ напомняха на всички точно за това. Хекс обаче
харесваше това място. Усамотяваше се когато имаше нужда. Помагаше му да събере
мислите си, да подреди действителността, в която се намираше. Да я сътвори, в по-лека
и приемлива за хората, макар не винаги това да бе съвсем възможно.
„И всичко това, просто защото всеки човек като съзнателно същество е самата
реалност, Ваневалди“, помисли си мъжът, като приглади ризата си. В блуждаещия му
поглед се отразяваха отминаващите сгради, които след време бяха заменени от дървета
и рядка ниска растителност. Скоро щяха да стигнат секцията, в която Симулацията не
работеше.
– Днес си особено мълчалив, приятелю – започна Неа и се люшна настрани. Влакът
намаляваше скоростта си. Скоро щяха да слизат. – Това е рядкост за теб.
– Мисля, над тазсутрешния ми разговор с Хейли.
– Оо, как е тази прекрасна млада дама? Отдавна не съм я виждал.
Приятна мелодия оповести, че метрото спира. След няколко секунди тълпата от
пътници напусна вагона, а двамата мъже останаха сами. Следващата спирка беше
тяхната. Метрото отново потегли.
– Като изключим пристъпите й на болка и нежеланието й за лечение, да кажем, че е
добре. Емоционално е доста по-лабилна обаче – въздъхна Хекс.
– Разбирам те – добави Неа, съзнавайки наистина, че това бе трудна тема на
разговор. – С всички ни е така, приятелю. Но започвам да вярвам, че тази физическа
малформация ни се случи с някаква причина. Още в мига, в който стъпихме на
Проксима, планетата ни каза „Не ви искам тук, земляни! Отивайте си!“. Повтарям си
го всеки ден и си мисля, че наистина беше така.
– Оо! – изненадан от това откровение, Ваневалди ококори насреща очи. – Какво те
накара да разсъждаваш така?
Метрото спря. Двамата колеги слязоха и от перона на гарата поеха към секцията
обозначена като „Дивите равнини“. Там нямаше никой. Щом влязоха през тунела
отделящ гарата от купола, се озоваха в зоната за разходка и отдих. Тръгнаха през
първата пътечка, която видяха.
– Ти, Хекс. Ти ме открехна към този вид мислене. Освен това, като учен зная, че
всяка планета има електромагнитно излъчване. Както всяка звезда – Неа се подсмихна
насреща му. – А щом ти твърдиш, че Арин има съзнание и ни говори, макар че звучи
налудничаво, защо да не го допусна и за Проксима.
– Радвам се да го чуя.
Докато вървяха напред, не разбраха кога бяха стигнали първото възвишение. То
беше обградено от ниски храсти и тук-таме по някое високо дърво. Единствената
светлина, която ги ориентираше, така че да не се загубят в сумрака, беше тази от Арин,
отразена от електромагнитния щит високо над главите им.
– Скоро ще пристигнем – добави Неа, гледайки съсредоточено напред.
– Какво друго каза директор Персън?
– Аномалията за пръв път се е появила в зоната, обозначена като „Слънчевата
градина“.
– Да. Познавам месността. Хубава е. Разположението й е такова, че е огряна почти
напълно от Арин. Затова я наричат така. В центъра й е инсталиран голям слънчев
часовник. Има и детска градина с катерушки и люлки. Някога там играеха деца. Та
какво казваше?
– Мъжът, който е бил останал там, е седял в продължение на няколко дни, докато
накрая не е бил намерен мъртъв. А аномалията е била отчетена като микропукнатина в
електромагнитното поле от системите за сигурност. След това е изчезнала. Днес
системите са я отчели отново. Никой повече не е ходил тук.
– Няма ли друга информация от медицинския екип, намерил мъжът? Може да е
самоубийство или пък човекът да е загинал от естествена смърт, или да е станал
някакъв инцидент.
– Съдебните не са казали нищо. Но, не е изключено. Персън е получил нареждане да
изпрати екип на мястото и да направят оглед на месността – обясни изпълнен със
съмнения Неа.
– Аха. Ако е пробив в електромагнотното поле на купола, не трябва да изпраща нас,
а техници, които да поправят инсталацията.
– Предстои да разберем, Хекс… Случаят е твърде странен. Явно с причина изпраща
нас.
Двамата пристигнаха на мястото. Личеше си къде мъжът беше отсядал, както и
скалъпения с подръчни средства лагер, който си беше направил. След един загубен час
двамата най-накрая успяха да забележат това, което се беше случило. Пробив в
електромагнитния купол нямаше, но силата му беше отслабнала двойно. Това беше
довело до нещастния инцидент. Случай като този застрашаваше целия хабитат, който
беше грижливо изграждан в продължение на десетки години, от хората живеещи на
борда на Хериус. Имаше опасност да бъде изцяло унищожен. Да изгори само с едно
мигване на окото.
– Време е да тръгваш, Неа. Аз ще остана да направя още няколко теста. Не искам да
се излагаш на опасност. И без това лъчите на Арин не могат да ме засегнат, така както
биха засегнали твоето тяло – отпрати го Хекс.
Когато остана сам той обходи „Слънчевата градина“ и огледа повечето затънтени
краища на месността. Всичко беше нормално. Тук-таме се чуваше чуруликането на
някоя птичка и тихия повей, който поклащаше лениво короните на дърветата. Тогава го
съзря. На няколкостотин крачки от него имаше особено място, огряно наполовина.
Поляната беше обширна, но изглеждаше странна. Тревата беше като изсъхнала. Не,
обгоряла. Съвсем в началото, Хекс пристъпи още няколко крачки напред и протегна
ръка. Първоначално почувства сърбеж, който след минута образува по плътта му малки
розови мехури. След това кожата взе да се набръчква. Изглеждаше като съсухрена.
– Нима е възможно… Затова съдебните не са дали повече информация на директор
Персън. Новината би причинила паника сред обществото. Лъчите на Арин…
предизвикват не само изгаряне. А и генетични мутации. Звездата се променя, а с това и
слънчевата активност – докато си говореше сам, мисълта за „Звездната симфония“ го
осени отново с пълна сила. – Затова тя ни изпраща нови координати! Говори ни… Иска
да ни насочи в нова посока, за да не ни нарани. Или… или за да подчертае, че
еволюцията на човечеството трябва да тръгне по друг път. Да! Това е! Знаех си! –
удиви се мъжът, с широка усмивка на лице. – Браво, Хекселиор!
Но за добро или лошо, той беше длъжен да докладва за разкритието си. Имаше и
доказателство – той самия. Тогава на конгреса следващата седмица със сигурност щяха
да изслушат доводите му с нужното внимание. Но за хората съвсем нямаше да бъде
леко или лесно да приемат новината.
Вечерта Хекс се прибра навреме вкъщи, но Хейли отново беше заспала заради
голяма доза хапчета. Това го ядоса и натъжи едновременно. Превъзбуден и уморен,
емоциите от днес не му дадоха мира да заспи. Мислите му блуждаеха, превъртайки
сценарий след сценарий на това какво би се случило ако наистина голяма част от
хората прехвърлеха съзнанията си в изкуствените тела, които чакаха спящи в
конструктивните камери. Само и само да се отърват от болката, от неспособността си
да я приемат. А стремежът към съвършенство щеше да продължава да ги унищожава
малко по малко.
„Ще загубят идентичността си. Човечността си… Те не могат да бъдат като
андроиди. Не! Това е недопустимо. Трябва да има друг начин… Хората имат друг път.
Само аз ли го виждам? Наистина ли са така объркани? Ако не всички останали, съм
длъжен да помогна поне на близките си…“, разговаряше наум той. Мислите му го
върнаха обратно към Арин и красивия синкав трепетлик, който излъчваше сред
космическата шир. Неа се беше досетил, бе прозрял истината. Звездите и планетите
наистина бяха живи същества. Живи и разумни, на едно по-високо ниво.
Докато вдигаше масата внезапно от спалнята се чу трясък.
– Хейли! О, не… – той заряза всичко и изтича при нея. Когато влезе вътре, я завари
да се гърчи в конвулсии на пода. От устата й капеше бяла пяна. – Хейли! Хейли!
Онемял и шокиран, Хекс се хвърли до нея, като я сграбчи за раменете. Едва я
удържаше. Тя се тресеше в ръцете му, неспособна да осъзнае какво се случваше.
– Хайде, мила… съвземи се! Тук съм, държа те! – опита да крепи главата й
изправена, така че да не си глътне езика. – Държа те, ще мине… Обещавам.
Хейли го стисна за обгорялата ръка. Красивото й лице сега беше сгърчено от болка.
Погледна го с тревожни, пълни с тъга очи.
Измина само миг.
– Хейли? – повика я Хекс, но тя изпадна в безсъзнание…
Следва продължение…
