Представям Ви един лирично-есеистичен монолог, едновременно лична изповед, философско размишление, притча и апел за събуждане на духа, за съхранение на паметта и словото. Комбинира в едно магията на Артуровите легенди и мъдростта на българската история, изграждайки мост между мита и реалността.
Винаги съм обичала историите за крал Артур и Кръглата маса. Възхищавала съм се на смелостта на рицарите и на мъдростта на белобрадия старец Мерлин. Мечтала съм да срещна някой Ланселот или да бъда дамата на сърцето на Парсифал или Галахад. Искало ми се е да бъда Гуинивир и да ме обичат двама мъже като крал Артур и Ланселот, да ми се възхищават и да свалят света в краката ми. Копнеела съм да присъствам на великолепните пирове, да пия вино и да се забавлявам до сутринта и след това да осъмна в нечии прегръдки.
Гората на Мъглите и Шепотите
Казват, че всяка гора има своята тишина, но Броселианд не е просто гора — тя е дихание от друго време, друга реалност, вплетена в корените на митовете и в шума на листата, които носят древни шепоти. Не е нужно да си друид, за да я чуеш. Достатъчно е да замълчиш, да спреш мисълта си и да позволиш на кожата да усети времето.
В Броселианд няма време — има памет. И тя не тежи, не натежава, а присъства — както дъхът в хладно утро или ароматът на мокър мъх. Във въздуха се носят сенките на рицари, копнежи и предателства. Някъде там се спотайва самият Мерлин — онзи, който е роден без баща, говори с вятъра и знае, че истинската сила не е в магията, а в мъдростта да замълчиш, когато всички крещят.
Ние, хората, често се плашим от тишината. Тя разголва истината. А Броселианд е пълна с тишини. Там песента не е песен, а заклинание. Историята не е написана, тя се пее — от птиците, от ручеите, от мъглата. И когато стъпиш в тази гора, разбираш, че светът не е направен от камък и желязо, а от думи и вяра. Реалността е онази, която храниш с въображението си. А гората… тя просто пази. Какво — зависи от теб.
Мерлин и Мълчанието на Камъка
Легендата разказва, че Мерлин сам избрал затвора си — в кристална пещера или сред тръните на невидима магия, сплетена от жената, която обичал. Не от слабост, а от мъдрост. Знаел, че идват времена, в които думите ще се обезценят. Че светът ще започне да говори, без да казва нищо. И тогава най-голямата сила ще бъде мълчанието.
Мерлин не е изчезнал. Той просто е преминал в друго състояние — на съзерцание, на вглъбяване. Може би затова хората все още го търсят. Не за да ги спаси, а за да им напомни, че спасението не идва отвън, а отвътре. Че най-големите чудеса не са в меча, който побеждава, а в сърцето, което прощава. В думите, които лекуват.
В нашия свят, толкова шумен и разкъсан, ние имаме нужда от своя Броселианд. Не като място, а като състояние на духа. Имаме нужда от своите Мерлини — не за да предсказват бъдещето, а за да ни покажат как да си спомним кои сме били, преди да забравим. Кога забравихме силата на словото? Кога песента стана фон, а не обред?
Българският шепот и песента, която не заглъхва
Ако Броселианд е сърцето на келтската мистика, българската земя пази същата магия, само че в други ноти. Нашите гори — Родопите, Балканът, Странджа — носят същия шепот. Нашите песни — бавни, протяжни, сякаш изпети от самата земя — също лекуват. Словото в нашата култура е било оръжие и утеха. Думите са пазили духа ни, когато не сме имали друго.
Българските жени, които пеят на нивата. Гайдарите, които разплакват върховете. Стиховете, родени от болка, но изпети със светлина. Това е нашият Броселианд. Не невидим, а пренебрегнат. В самите нас.
Може би затова толкова ни привличат легендите за Мерлин и гората. Защото в дълбоката тъкан на българската душа има същата вяра — че словото е вечно. Че песента е мост. Че магията не е в илюзията, а в истината, която докосва.
И докато има кой да слуша гората — било тя в Бретан или в Родопите — светът ще помни. Ще помни, че някога имало хора, които не се страхували от тишината. Защото в нея чували истината.
Всеки народ има своя Мерлин, който носи мъдростта – понякога скрита, но никога унищожена. И нека нашата Броселиандова гора никога не бъде изсечена, защото в нейната сянка почиват мъдростта, вярата и песента на народа.
Не е ли време вече да се събудим? Не е ли време да отидем в нашата Броселиандова гора и да я прегърнем с думи? Да ѝ кажем, че не сме я забравили. Че още можем да я чуем, ако замълчим в себе си. Че още можем да пеем.
Защото ако има нещо, което никой не можа да изсече, това е песента на този народ. Колко пъти са опитвали да го унищожат – със сабя, с глад, с поробване, с подигравки, със забрани…
Но той пееше. В пещерите. По полето. На нивата. До люлката. На прощаване. И в смъртта.
Там, където има песен, има душа.
А там, където има душа, има памет.
И там, където има памет – магията никога не умира.
Може би не Мерлин трябва да се събуди.
Може би ние трябва.
И когато го направим, той ще е там. В гласовете ни. В думите ни. В сълзите ни. В смеха ни.
Ще бъде гората, в която не се губиш, а се откриваш.
🖋️ Автор: Елица Василева
Изсечена ли е Броселиандовата гора – и ще се събуди ли Мерлин
За да научите първи най-важното, харесайте страницата ни във Фейсбук , групата ни за любопитни новини във Фейсбук или ни последвайте в Telegram
