Предоставен ни с любезното съдействие на автора – Петя Атанасова.
(“Мама”, думичка толкова мила, топла, свидна. Всеки спомен носи със себе си история, пълна с емоции и уроци, които формират нашето бъдеще. – Петя Атанасова)
Реката на живота носи много съдби, но съдбата на майката е с най-голяма величина, защото е, великодушието и всеопрощението. С мъдрост, напътствия, укори и похвали, или със сияйната радост, с която празнува успехите на деца и любим, тя винаги е стояла, стои и ще стои дори и в спомените високо, както слънцето, или като онези пулсиращи звезди, които раждат и поддържат живота в необятната вселена.
В тихите вечери, когато светлината на деня постепенно се стопява в сумрака, мислите на Павлета, често се връщаха към непрежалимата ѝ майчица. Тя, като фар в морето, я водеше през бурите на живота, пазейки я от беди. Беше нейната крепост, нейният дом и посади всички хубави неща в сърцето ѝ. Обърна я към слънцето и я насърчаваше в начинанията ѝ, и постоянно подхранваше тези мечти. Майка ѝ бе силна жена, “минала през огън и вода”, както обичаше да се изразява, тя. Самичка се справяше с житейските проблеми поради честите отсъствия на съпруга ѝ – понякога с месеци, по длъжностни дела. Майка ѝ се грижеше за всичко и всички; нищо не ѝ се опираше.
Весела и жизнерадостна, освен домашните задължения, беше и активистка и отличен организатор. Плетеше дрешки, вълнени чорапи на съпруга и децата си. Наплиташе на една кукичка красиви бордюри на бродираните пак от нея покривки за маса у дома и краищата на декоративни кърпички. Много мильота излязоха из под работните ѝ ръце.
Нашиваше гоблени, с бод рибя кост и рококо. Избродирани бяха и калъфките на възглавниците даже. Имаше прекрасен мощен алт и пееше по различни хорови формации. Първа беше на хорото и душата на компанията. Изключително наблюдателна и силно емоционална, майка ѝ бе оценена и в службата с множество отличия, и награди. „Разтропана жена“ – така казваха за нея, които я познаваха. Дълги години Павлета бе много щастлива и горда с родителите си. Всеки, научил на кого е дъщеря, се изказваше с добросърдечни думи за тях.
Но в един ден на късната есен, когато листата се превръщаха в палитра от злато и огън, небето се покри с мрачен воал от сиви облаци. Температурите изведнъж паднаха с петнадесет градуса и ненадейно, бащата на Павлета си отиде от този свят. След внезапната му кончина майка ѝ, тази жизнерадостна жена изпадна в силен стрес и тежка апатия. “Ще е доста труден периодът на възстановяване, а може и така да остане” – уточни лекуващият лекар.
Остротата и бързината на мислене, които винаги бяха верните спътници, на майка ѝ, неочаквано я изоставиха или по-скоро не идваха на време. Така ден след ден, тя заприлича на изгубена птица, чиито крила бяха прекалено уморени, за да лети. Сега се нуждаеше от ръката на дъщеря си, за да я води.
След тъй неочакваната кончина на съпруга ѝ, светът ѝ се беше сринал. Павлета виждаше как светлината в очите на майка ѝ избледня. Греещото ѝ слънчево лице се скри зад облаци тъга.
Секнаха песните, с които огласяше дома си. Започна да напомня на лист, отнесен от есенния вятър. Блясъкът в очите ѝ избледняваше, усмивката ѝ се изгуби в безкрайните часове на самота.
Тъгуваше и Павлета, за татко си, но едновременно с това и за своята майка.. Искаше ѝ се да я запази. Като скъпоценно бижу в кадифена кутийка да я постави, след като не можа да помогна на баща си. Да ѝ даде част от топлината и любовта, която тя беше давала през целия си живот.
Всеки ден след работа, Павлета първо се отбиваше при майчицата си, да я нагледа, да ѝ помогне в нещо и чак тогава се прибираше в дома си при своето семейство. Няколко месеца след това решиха да я вземат да живее при тях.
В началото майка ѝ се противопостави, но след множество уговорки се съгласи. Като че ли вече беше приела, че животът ѝ няма да е същият. Не искаше да вземаме много багаж. Обаче всеки предмет, който отдели, беше напоен със спомени.
Тя прекрачи прага на дома им с малка торбичка. В нея беше сложила последните подаръци за рождените им дни със съпруга си. Най-отгоре беше този от внучката надпис „За най-добрите баба и дядо!“, заедно с дамската ѝ чанта – двамата със съпруга ѝ бяха родени в един и същи месец само със седем дни разлика.
Така, започнаха нов живот пълен с малки предизвикателства. Двете семейства живееха самостоятелно дълги години, сега се учеха отново да битуват заедно, с нови стъпки както в танц. Майка ѝ стъпваше и бавно тихо, като сянка, стараейки се да не пречи никому. Наблюдаваше я с поглед, изпълнен с любов и благодарност, докато домакинстваше.
От своя страна, Павлета също се притесняваше от нея – питаше се дали мама одобрява това, което прави и как го прави. Честичко, започнаха да изплуват в съзнанието ѝ наставленията, похвалите или упреците, на майка ѝ, докато тя беше съвсем млада и неопитна.
От време на време я поглеждаше въпросително, а майка ѝ само се усмихваше мило и питаше загрижено: „Как смогваш, мама? И на работа ходиш, и за мен се грижиш, и домакинството успяваш да подредиш…“.
Павлета ѝ се учудваше на свой ред, защото преди майка ѝ бе скъперник на хвалби. Но думите ѝ на обич и признателност покълнаха като семена, откривайки нова глава в отношенията им. Постепенно мисиите им се размениха.
Павлета стана майката, а майка ѝ – детето. Времето пренаписа ролите, и те се радваха на споделените моменти и близост. Разходките и културните мероприятия, които майка ѝ толкова обичаше, се разредиха и отминаха.
Тя започна да предпочита уюта на дома, топлата баница направена специално за нея и за внуците, и кюфтетата, с които Павлета я подмамваше, когато апетитът ѝ беше слаб.
Радваше се на малките неща и на слънчевите лъчи. Но лицето ѝ се озаряваше и грейваше в усмивка само, когато правнуците ѝ, бяха около нея.
С времето, майка ѝ ставаше все по-зависима, макар да живна покрай тях. Павлета правеше и невъзможното да ѝ помогне, но тъгата по любимия, бавно я топеше.
Енергичната жена, се превръщаше в чуплив лист. Всяка следваща година Павлета със страх очакваше пролетния месец, на рождения ѝ ден – да не би …, но тя го преживяваше въпреки и поемаше нататък.
Това беше борбеност и Павлета особено се гордееше с нея. Беше създала специална традиция, да се събират заедно с внуци и правнуци за празника ѝ, ала два дни преди деветдесетият ѝ рожден ден тя побърза да се събере с любимия си, за да празнуват заедно във вечността.
Беше прегоряла, като свещ, и накрая пламъкът ѝ изгасна. Отиде си тихо, като последната нота на една дълга и красива симфония. Павлета остана с празнота в душата, но благодарна, за всяка секунда заедно с нея. И в тишината на нощите, знаеше, че е мама е там във всяка звезда на небосвода, във всяка песен на птица, във всяка усмивка на деца и внуци. Любовта на майка ѝ продължа да я води, да я пази, и вдъхновява, завинаги.
