„Аутопсия на една любов“ – когато Пасков разчленява душата

Между светлината и калта

Понякога откриваме авторите си късно. Така се случи и с мен и с Виктор Пасков — един от онези редки гласове, които пишат не просто с перо, а с жива, кървяща душа. Той си отиде твърде рано, а „Аутопсия на една любов“, написана преди близо двадесет години, остана като неговата последна, най-болезнено човешка изповед.

Когато затворих последната страница на „Балада за Георг Хених“, в мен остана тишина — онази топла, смирена тишина, в която човек вярва, че все още има доброта, ръце, които творят, и души, които могат да обичат без корист.
Беше книга като молитва — чиста, свещена, дълбока.

Балада за Георг Хених – песен за забравения майстор

И после прочетох „Аутопсия на една любов“.
И сякаш същият автор, който ме беше издигнал в светлина, ме хвърли в калта.
Още чувам гласа му, но този път той крещи. Не моли, не разказва — реже, разравя, боли.

Първоначалният шок

В първите страници се ядосах. Не можех да приема тази вулгарност, тази натуралистичност, това безсрамно показване на плътта.
Мислех си: „Защо, Пасков, защо след красотата на „Баладата“ ми поднасяш това?“

Но с времето, когато думите му започнаха да се утаяват в мен, разбрах — това не беше цинизъм, а болка.
Болката на човек, който е изгубил любовта си така, както светът е изгубил своята духовност.

Тялото като поле на битка

Тялото в „Аутопсията“ не е изкушение, а поле на битка.
Всяка сцена на грубост е всъщност викащ опит да се намери нежност.
Пасков не описва секса — той описва смъртта на нежността.
Не пише за любовта — а за нейното отсъствие.

И когато казва: „Сексът е музика, музиката е секс“, той не се опитва да съблазни, а да ни напомни, че в най-висшия си смисъл и двете са съзвучие.
Че когато тялото и душата звучат в един тон, се ражда хармония.
А когато не звучат — остава само шумът.

След „Баладата“ – разпадът

След „Баладата“ – „Аутопсията“ е като вдишване и издишване, като живот и смърт в една душа.
В първата книга Пасков показва човека, който създава.
Във втората — човека, който се разпада.

И някъде между двете — там съм и аз, читателят, който обича, но се страхува от разрухата, който вярва, но понякога губи вярата си.

Истината под кожата

Може би затова го обичам.
Защото никой не е бил толкова откровен в своето противоречие.
Толкова истински в болката си.
Толкова жив.

Виктор Пасков не търси нашето удобство. Той ни кара да влезем под кожата на любовта, където няма украса, няма приличие, има само истина.
„Аутопсия на една любов“ е неговата кръвна проба от душата — и ако имаме смелост да я прочетем докрай, ще видим не порок, а честност.

🖋️ Автор: Алис Бел

„Аутопсия на една любов“ – когато Пасков разчленява душата

За да научите първи най-важното, харесайте страницата ни във Фейсбук , групата ни за любопитни новини във Фейсбук или ни последвайте в Telegram