Любов към себе си: Трапезата, на която най-трудно сядаме

Защо е по-лесно да обичаме другите, отколкото себе си?

През целия си живот ние естествено насочваме любовта си навън.
Даряваме я на родители, баби и дядовци, деца, приятели, партньори. Дори към животните сме щедри на внимание, грижа и топлина.

Но сред всички хора, които прегръщаме, винаги има един, който ни е най-трудно да прегърнем — сами себе си.

Не защото не искаме. А защото това е най-смелият и най-честният акт на живота.

Себепознанието не е бърза рецепта

Бавното „омекване“ отвътре

Себеопознаването никога не идва изведнъж. То не е бърза гозба, която разбъркваш в тенджера и за пет минути получаваш отговори.

То повече прилича на зеленчук, който стои упорит и суров в началото — докато му дадеш време.

Докато позволиш на вътрешната горчивина да се стопи. Докато го оставиш да се „сготви“ от търпение, внимание и честност.

И тогава, някъде по средата, откриваш сладост, която си мислил, че не притежаваш.

Да обичаш себе си не значи да се глезиш, а да се чуваш

Понякога една проста супа може да ни научи повече от цяла книга.
Слага ни пред очите истина — простотата е по-силна от всяка подправка.

А зеленчукът, минал през огъня, шепне друг урок —
понякога силните моменти, които ни плашат, всъщност разкриват най-доброто в нас.

Ежедневните жестове — намазването на филия, обръщането на палачинка, подреждането на зеленчуци на грила — това не са битови действия.
Това са срещи.
Начини да се върнем при себе си, да присъстваме, да чуем тишината вътре.

Животът не ни изпитва — ние сами задаваме въпросите

Понякога се чувстваме така, сякаш светът е строг учител, който постоянно ни дърпа на контролно.
Но истината е съвсем друга — изпитваме се сами.

Ние сме онзи вътрешен глас, който поставя условия, поставя стандарти, поставя въпроси.
И сме същите, които най-често не си дават достатъчно добри отговори.

Затова е важно да спрем, да вдишаме дълбоко и да се запитаме честно:
Какво наистина искам да чуя от себе си днес?

Чашата като огледало, не като награда

И идва онзи тих момент, в който сядаш на масата, отпиваш глътка — чай, вода, вино, каквото и да е — и внезапно разбираш:

Това не е награда.
Това е отразяване.

В течността пред теб виждаш собственото си лице.
И успяваш да си кажеш нещо, което сме забравили да казваме:
„Да. Аз съм достатъчен. Аз съм вкусът, който търсех.“

Любовта към себе си е трапеза, която се подрежда с време

Любовта към себе си не е лозунг за мотивационни плакати.
Не е клише и не е мода.
Тя е трапеза — голяма, кръгла, истинска.

Трапеза, на която слагаш простота, спомен, търпение, прошка, радост и по малко смелост — за цвят, аромат и живот.

И когато най-после намериш смелост да седнеш на нея, не само опознаваш себе си…
Ти откриваш свят.
Твоят свят.

Единственото условие — да я споделиш

Колкото повече се обичаме, толкова по-способни ставаме да обичаме другите.
Не защото ни остава „повече любов“, а защото тя става по-чиста, по-истинска, по-жива.

Любовта към себе си е най-искреният дар, който можем да дадем на близките си.

Наздраве за това да бъдем — със себе си и за себе си.

Без да забравяме онези, с които споделяме радости, тишини и неволи.
Защото всяка любов започва отвътре — от една малка, топла, ароматна трапеза, която сами подреждаме.

🖋️ Автор: Алис Бел

Любов към себе си: Трапезата, на която най-трудно сядаме

За да научите първи най-важното, харесайте страницата ни във Фейсбук , групата ни за любопитни новини във Фейсбук или ни последвайте в Telegram  и Mastodon