Къде е свободата от синята ноемврийска есен?

Понякога един ден се помни завинаги. Ден, в който въздухът ухае на промяна, сърцето бие по-бързо, а светът около теб се разтърсва до основи. За мен такъв ден беше 10 ноември 1989 година. Денят, когато надеждата срещна свободата и обеща нов живот. Денят, който, както земетресение, остави трайна следа в съзнанието ми и в паметта на цяла България. Но 36 години по-късно остава въпросът: Къде е свободата, за която мечтахме тогава?

10 ноември 1989 – денят, който помня

Вчера гледах Лора Крумова, която задаваше на гостите си въпроса:

„Помниш ли къде беше на 10 ноември 1989 година?“

митинг след 10 ноември 1989 г Тя направи един интересен паралел – сравни този ден със земетресение. И наистина, така го помня и аз. Земетресението оставя трайна следа в съзнанието: внезапно, мощно, объркващо, понякога страшно, но никога не се забравя.

10 ноември беше точно такъв момент – краят на една епоха и началото на бурни промени. Бях на 20 години и усещането за щастие беше огромно. Надеждите – още по-големи. Всичко се случи главоломно, промените чукаха на вратата и обещанията за свобода и нов живот се носеха във въздуха.

36 години по-късно разочарованието е неизбежно. Политиците не донесоха истинска промяна – просто подмениха един строй с друг. А свободата, която очаквахме, сякаш избяга с богаташите, хитреците и дрогясалите бандюги, дошли на власт.

България днес през погледа на поезията

Стихотворението на Ивайло Балабанов изразява точно това усещане за загубена надежда:

БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия….
Великите й царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвестта пияна,
а ореолите – алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакави си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши…
Защо е с тях? Защо не е с народа?
Момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне – като в турско време,
„Къде си, вярна ти, любов народна?“

Тези редове резонират с усещането, че свободата, която ни обещаха, сякаш не е тук. Тя е за богатите, хитрите и безскрупулните, а не за хората, които живеят с честност и достойнство.

Свободата – избор и действие

Въпросът остава и трябва да остане: къде е свободата?
Тя не идва сама, не се подарява. Свободата е изборът на всеки от нас да стои заедно, да пита, да се бори за истината, за справедливостта, за достойнството на народа.

Докато питаме, докато търсим и настояваме за промяна, има шанс свободата да се върне там, където ѝ е мястото – сред хората. И докато държим въпроса жив, надеждата също остава жива.

🖋️ Автор: Алис Бел

Къде е свободата от синята ноемврийска есен?

За да научите първи най-важното, харесайте страницата ни във Фейсбук , групата ни за любопитни новини във Фейсбук или ни последвайте в Telegram и Mastodon