Вчера усетих нещо, което отдавна ми липсваше – надежда. Една спортна победа събуди в мен онова чувство, че не всичко е изгубено. Че някъде сред фалша, безразличието и тежестта на днешния свят все още има пламък, който може да разпали душата ни. И си помислих: може би промяната започва точно от тази искра.

Победата като символ на надежда

Пиша това не с пръст, сочещ към другите, а със сърце, което търси отговори. Вярвам, че всеки от нас носи отговорност. Вчера националният ни отбор по волейбол извоюва паметна победа над САЩ и в онзи миг си казах: има надежда. Може би това поколение ще откаже примирението и ще върне достойнството, което забравихме.

Празници без гордост

Септември донесе два значими празника за България. И все пак, вместо гордост, в мен остана тъга. Чух речи – празни думи, изречени от хора, чиито животи са антипод на жертвата. Лъскави декори върху една все по-фалшива сцена.
Ние не само сме се отдалечили от корена си – отдалечаваме се и от самата си човечност.

Излишъкът, който ни тежи

Имаме повече удобства от всякога, но живеем по-самотни и изморени. Като организма, който страда и от недостиг, и от излишък, така и човек се задъхва, когато техническото развитие изпреварва съзнанието.
Не всяко развитие е прогрес. Човекът, който някога „звучеше гордо“, днес често изглежда като същество, което унищожава и себе си, и земята, която го храни.

Истинската храна е памет

Храната – най-чистата ни връзка с живота – се превърна в имитация. Нашите баби и дядовци не знаеха думи като „био“ и „еко“; тяхната трапеза беше истинска, неподправена. Днес я заменихме с опаковки и „Е“-та, а заедно с фалшивите вкусове дойдоха и болестите.

Истинската храна е памет и топлина – гориво за тялото и за душата. Ако забравим вкуса ѝ, рискуваме да изгубим и радостта да бъдем живи.

Невидимите войни и робството без вериги

Войните вече не са само по бойните полета. Днес те са икономически, тихи, невидими – и всички плащаме цената им с време, страхове и несвобода. Системата ни обещава свобода, но често ни държи в робство без вериги – чрез кредити, сметки, примирение.

Истинската битка е да опазим човечността си и да не позволим на равнодушието да ни превърне в роби.

Искрицата, която чака да стане пламък

И все пак – има надежда. Видях я в очите на онези млади момчета, които обърнаха мача срещу велика сила. Те показаха, че духът не се купува и не се имитира.

От нас зависи дали ще запалим тази искра – дали ще изберем истинското пред фалшивото и човешкото пред безразличието. Защото човечността е нашето единствено истинско гориво.

🖋️ Автор: Алис Бел

Искрица надежда

За да научите първи най-важното, харесайте страницата ни във Фейсбук , групата ни за любопитни новини във Фейсбук или ни последвайте в Telegram