Българският фолклор е като стара приказка, предавана от уста на уста, изпълнена с чудеса, страхове и надежди. Сред най-мистичните създания, за които народът ни е разказвал с трепет и възхита, са самодивите — ефирни, магични същества с красота, която не принадлежи на този свят.
Според старите предания, самодивите са жени с неземна хубост. Те живеят в сенките на планините, скрити в гъстите гори или до мълчаливи езера, където луната се оглежда със сребърния си поглед. По здрач и в тишината на нощта, те се хващат ръка за ръка и танцуват самодивското си хоро — толкова леко, че тревата под краката им не се огъва.
Облечени в прозрачни бели одежди, те приличат повече на светлинен отблясък, отколкото на плът и кръв. Косите им – дълги, буйни, с цвят на тъмно злато – се разпиляват като водопад по скалите, докато седят до изворите и разресват сребърни нишки тишина.
Народът казва, че самодивите не са зли. Те са духове-пазители – на природата, на старите дървета, на цветята, които никнат в скритите долини. Но срещата с тях винаги носи нещо съдбовно. Видиш ли самодива – загубен си. Любовта към такава жена е проклятие, което не можеш да забравиш, дори и да искаш.
Легендата, която шепти в сърцето на нощта
Разказват, че мъж, видял самодива, никога не е същият. Влюбва се мигом и завинаги. Става мълчалив, унесен, очите му се реят някъде далеч – сякаш виждат свят, който никой друг не може. Хората клатят глави и шепнат: „Самодива го е хванала…“. И знаят – той вече не принадлежи на този свят напълно.
Христо Ботев – един от най-големите поети на България – също увековечава самодивите в поезията си. Там те не са просто приказни същества, а закрилници. Лекуват ранените, вдъхват сила на бунтовниците – те са не само символ на красотата, но и на надеждата и борбата.
Въпреки всичко, страхът от тях не е изчезнал. В миналото ги винят за суши, болести, нещастия. И за всеки случай – нощем в гората, задължително се носи чесън или желязо. Това, казват старите, пази от омагьосване.
Но ако чуеш кавал някъде в тишината и видиш блясък край езеро – не се приближавай. Или… ако си готов да загубиш себе си в една приказка, спри и слушай.
Самодивите не са просто легенда. Те са сън, копнеж, страх и любов. Те живеят и днес – в песните, в историите на бабите ни, в очите на природата, когато тя ни погледне с онзи древен, див поглед.
Самодивите – магията на българските легенди и любовта, която не пуска
За да научите първи най-важното, харесайте страницата ни във Фейсбук , групата ни за любопитни новини във Фейсбук или ни последвайте в Telegram
