Адажио на човешката душа. Един автор, една книга, една музика, която отключи вълшебството.
Поръчах си новата книга на Георги Бърдаров – „Адажио за Мария“, с твърди корици. Изданието е красиво, стилно, изчистено – от онези книги, които се усещат като специален дар още преди да ги отвориш. Но истинската изненада дойде отвътре.
На първата страница – лично послание и подпис от автора. А преди началото на историята, QR код. Сканирах го от любопитство… и в следващия миг в стаята се разля тиха, нежна, покъртително красива музика.
Адажио. Звучеше като нещо, което познавам. Бях го чувала преди, някъде, някога… но сега го почувствах. Под кода имаше надпис:
„Адажио в сол минор“ – Томазо Албинони.
И ето как една книга ме отведе в съвсем различна история – тази на самото Адажио. Зад няколко минути музика се оказа, че стои столетия мистерия, спорове, красота и дори… съмнение.
Адажио – музика, която възкръсна
Томазо Албинони – бароков композитор от Венеция, живял между XVII и XVIII век, съвременник на Вивалди. В своя живот той не бил придворен музикант, нито търсел престиж. Писал опери, концерти, кантати. Издаван и уважаван, но никога блестящо популярен.
Откритието прави музиковедът Ремо Джадзото – човек със страст към барока и Албинони. Но… и тук започва мистерията. Защото Джадзото не публикува оригинала. Вместо това съчинява цялото „Адажио“, вдъхновено от темата, която твърди, че е намерил. Впоследствие критиците се разделят – част от тях настояват, че това е оригинална творба на Албинони, други – че Джадзото е нейният действителен автор.
Истината така и не излиза напълно наяве. Но може би не е нужно. Защото музиката… е безспорна. Красивото, дълбоко адажио разказва повече, отколкото може да обясни спорът за неговото авторство.
Досега думата „адажио“ за мен беше просто музикален термин – темпо, тембър, настроение. А днес тя е история. Въздишка. Плач. Красота. Емоция, която ме намери там, където най-малко я очаквах – между страниците на една нова книга.
Не съм започнала още да чета „Адажио за Мария“, но вече зная, че Георги Бърдаров е избрал това заглавие неслучайно. Убедена съм, че ще намеря смисъла му в думите му – така, както го намерих в музиката.
Благодаря на автора. За книгата. За вдъхновението. И за това, че ме накара да чуя нещо, което толкова дълго само съм слушала.
И още от първите отгърнати страници – една мисъл, която не мога да си избия от съзнанието:
„На онази любов, която се случва веднъж в живота и осмисля всичките останали дни, която изгаря докрай и кара всяка частица в човек да трепти в очакване и радост. На онази любов, която скептичните циници, които ехидно я отричат и подиграват, се молят да им се случи.“
Може би и това е адажиото на човешката душа – бавно, но проникновено. Истинско. Завинаги оставащо.
Адажиото в сол минор продължава да звучи – не само като музика, а като напомняне, че в тишината се крият най-силните истории. Трябва само да се заслушаме.
🖋️ Автор: Алис Бел
Адажио – музика, която възкръсна
За да научите първи най-важното, харесайте страницата ни във Фейсбук , групата ни за любопитни новини във Фейсбук или ни последвайте в Telegram
