2 юни – ден за поклони и присъди. „Свободата ли? Струва, две кебапчета с бира.“
Колко страшно е, когато един стих звучи като диагноза. Не на поезията – на времето. На народа. На обществото, което с всеки изминал 2 юни сякаш се отдалечава все повече от онова, заради което Христо Ботев тръгна към смъртта с песен и вяра.
Какво остана от тази вяра?
Цветя, поднесени пред бюст. Празни думи, изречени от хора, чийто живот е антипод на жертвата. Фалшиво благоговение и речи, изпълнени с „мъжество“, „героизъм“, „патриотизъм“, които звучат като евтин декор на една реалност, в която свободата отдавна е сведена до стока с кратък срок на годност. Понякога – дори само до еднодневен патриотичен жест за снимка в социалните мрежи.
На Околчица – срам.
На всеки ъгъл – компромис.
На всяко второ лице – безпаметие.
Къде сбъркахме, Христо?
Нима се мре, за да живеем в общество, където младите бягат, старите мизерстват, а безчестието крачи под строй и ни командва?
Нима „свободата“ се изчерпва в правото да избереш между два вида евтин салам или да псуваш в коментар под статия?
Нима родолюбието е станало занаят за политически търговци и телевизионни патриоти на хонорар?
И точно на 2 юни – в минутата на сирените – тази грозна истина ехти по-силно от траурната тишина. Защото няма по-страшен звън от звъна на измамата. От усещането, че някой е загинал за свят, който не сме заслужили.
Ботев не е умирал, за да въртим далавери. Левски не е увиснал на бесилото, за да се редим на опашка пред някой нов „месия“.
188 години от рождението на Васил Левски
Те не са мечтали за народ, който ще се научи да оцелява, но не и да се бори. За хора, които си търсят Господ, но не и съвест. За общество, в което всеки нов ден носи не свобода, а умора.
И все пак, какво да правим днес? Да се поклоним ли, въпреки всичко? Да изчистим ли гроба, без да изчистим съвестта си? Да поднесем венец и да отминем – пак същите, пак с наведени очи?
Не.
Истинският поклон не е на колене.
Той е в изправения гръбнак, в спомена, който не се използва, а се пази.
В избора – не да говориш за героите, а да бъдеш поне малко като тях.
В осъзнаването, че втори юни не е просто ден от календара – той е въпрос.
А ние – отговор ли сме или оправдание?
Защото ако днес не направим разлика между героите и клоуните, между свободата и нейните евтини имитации – утре може би вече няма да има кой да пита.
🖋️ Автор: Алис Бел
За да научите първи най-важното, харесайте страницата ни във Фейсбук , групата ни за любопитни новини във Фейсбук или ни последвайте в Telegram
