Герой на нашето време.
Герой на нашето време
Гордея се, че съм родена тук и сега. Гордея се, че съм отгледана и възпитана в традициите на всичко българско и родно. Гордея се, че съм наследница на древен и славен народ. Народ, в чийто вени тече кръвта на трудолюбивите траки, непобедимите прабългари и волните като птица славяни. Гордея се, че съм закърмена с онзи български дух, който никога не умира, а успява винаги да възкръсне от пепелищата на Родината също като птицата феникс.
И като нея този дух се възражда всеки път по-силен и по-укрепнал, твърдо вярващ в бъдещето и в това, че няма невъзможни неща, когато имаш за пример личности като Левски и Бенковски. Гордея се, че имаме такава бляскава история, изпълнена както с падения, така и с грандиозни победи. Ние не сме допуснали българско знаме да бъде пленено в битка. Какво по-достойно за уважение? Ние не сме научени да бъдем роби и да търпим господари. Не сме свикнали да молим за милост и да прекланяме глава.
Народът ни се е съхранил и е оцелял толкова векове именно заради своята гордост и своите герои – синовете на майка България, които са посветили живота и силите си в името на своята Родина.
Днес често забравяме кои сме
За съжаление често днес ние забравяме кои сме и какво минало сме имали. Започнахме къде неволно, къде нарочно да се отричаме от историята си и от българските ценности, градени векове с толкова много усилия и труд. Модерно е да се удряш в гърдите и да твърдиш, че си патриот и че можеш да промениш тежката ситуация, в която живеем. Много правителства се смениха и много хора си въобразиха, че са героите на днешния ден, но се оказа, че точно те не познават българина в неговата истинска същност. Ние не търпим лицемерието и лъжата и за това твърде бързо героите от този тип не само че отидоха в забвение, но и никой не си спомня за тях.
Смели, самоотвержени и достойни хора като отделни личности рядко се срещат днес. Но това не означава, че нямаме герои, защото герой в най-истинския смисъл на думата е целият български народ. Без достоен лидер, постоянно люшкащ се между падението и възхода, раздиран от скандали, политически интриги и какво ли още не, се оказва, че ние – българите сме тук и не сме се предали, не сме се отказали от родното си място.
Все още имаме герои, с които да се гордеем. Вижте нашите спортисти. Независимо от нечовешките условия, при които тренират, измъчвани от постоянното безпаричие и абсолютната незаинтересованост на Държавата, те не предават България, а могат да го направят и никой не би им се разсърдил за това. Могат да изберат да се състезават под друг национален флаг в името на пари и по-добър живот. Но не, те остават тук и се оправят с проблемите кой както може. И когато спечелят златните медали, и видиш сълзите в очите им и как хиляди стоят на крака на трибуните, защото от високоговорителите се носи “Горда стара планина”, разбираш, че тези победители не биха изпитали същите чувства под ничие друго знаме, защото във вените им тече българска лъвска кръв.
Защото те носят в себе си сърце на завоевател и законодател. Спомняте ли си лудото американско лято на 1994 година? Помните ли хората по улиците, които крещяха неистово от радост и непознати се прегръщаха и целуваха, развявайки народния трибагреник, защото благодарение на Стоичков и компания нацията бе обединена от невероятните им победи. И светът си спомни за малка България и се изплаши от нейното могъщество, себеотрицание и вяра в мечтите. Хора, устремени към върха не могат да бъдат спрени. Приличахме на малкото птиче, което се учи да лети. То пада в началото, но не се отчайва, докато не разпери криле и не се понесе в красив полет над земята, устремено към слънцето, даряващо светлина, топлина и живот. А българинът не обича тъмнината.
Все още има млади наши сънародници, които предпочитат да останат тук. Те искат да се реализират вкъщи, да са близо до своите семейства. А и тук в Отечеството ти все пак ще бъдеш някой, ще бъдеш личност, а не слуга на някого, който дори не знае къде се намира твоята Родина. Не са ли точно тези хора героите на нашето време? Те всекидневно са изправени пред безброй проблеми, които не само не ги отчайват, но ги правят по-силни и по-борбени. Бедността не ги сломява, а ги прави по-упорити и по-трудолюбиви като древните траки и славяни, които неуморно са обработвали земите ни. Тези хора все още помнят как Левски е увиснал на въжето без да издаде нито едно име защото той сам се е обещал да бъде жертва на Отечеството си. Все още в ушите ни кънтят думите на Бенковски за кървавата рана, която е нанесена в сърцето на Европа с Априлското въстание. Защото Великите сили не са и помисляли, че един народ е готов да потъне в кръв в името на една мечта – да бъде свободен.
Все още говорим родния си език и използваме същата онази азбука създадена преди векове от славянските първоучители. Това е единствената азбука на света, която има свой празник. Тя ни прави различни и неповторими пред света и е геройско дело да успеем да я съхраним непокътната и за бъдещите поколения.
Все още можем да отговорим на въпроса кои сме ние, защото ние сме българи и България е там където има и един българин. Защото ние сме единна нация, която знае и може да отстоява правата си. Силни сме, защото вярваме в бъдещето и защото никога и пред нищо не се предаваме. Може да падаме, да страдаме, от раните ни да стуи пареща кръв, но не можем да плачем, защото героите не плачат. И не могат да си позволят да бъдат слаби. Защото Кочо не пролива и една сълза и ръката му не трепва, когато отнема живота на жена си и невръстното си още дете. Защото дори когато няма изход героизмът в нас ни показва, че и в дъното на най-мрачния и дълъг тунел, все пак проблясва мъждукащата светлина на утрешния ден. А колкото и тривиално да звучи, човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. А мечтите се градят с труд и непокорство. За това се казва, че народ без спомени няма и мечти. Ние поне спомени имаме, при това безкрайно много. Спомени, които ни помагат да бъдем смели днес, когато ни се струва, че нещата от ден на ден стават все по-зле.
Колкото и да ни е трудно не бива да се отчайваме, макар че според мен лично страдахме прекалено. Вярвам, че сме достатъчно горди, за да понесем поредното падение. Няма да потънем в забрава и самосъжаление, защото съвсем скоро ще се появи новият Паисий, който да ни припомни покритите с кръв страници от историята ни. Да ни напомни за превземането на Одрин и битката при Дойранското езеро. Един нов будител, който да ни събуди от обзелата ни наполедък летаргия. Имаме нужда от такива хора, които да са достатъчно самоотвержени и всеотдайни. Хора, които да ни покажат, че все още сме тук и ще пребъдем и занапред. Народът ни издържа прекалено дълго време да носи кръста си на мъченик, а това го превръща в най-големия герой на абсурдното време, в което живеем. Каквото и да се случва, ние пак ще възкръснем, а дотогава:
Народе мой, не се предавай,
не унивай точно днес.
Бори се, оцелявай.
Все нявга пак ще имаш
своите герои,
които пак ще те направят силен и непобедим.
И пак ще се гордееш
със синовете свои.
И пак ще те обичат безрезервно, всеотдайно,
тъй както само Левски е могъл.
За да научите първи най-важното, харесайте страницата ни във Фейсбук , групата ни за любопитни новини във Фейсбук или ни последвайте в Telegram
