Началото на една легенда
Бети Робинсън не мечтае да стане спортистка. Тя иска да се занимава с театър.
Всичко обаче се променя в един обикновен ден през 1928 г., когато закъснява за влака. Тогава нейният учител по биология я вижда да тича и забелязва скоростта ѝ. Решава да ѝ даде шанс. Засича я на 100 метра и остава поразен.
Само на 16 години Бети започва тренировки с мъжкия отбор по лека атлетика в гимназията „Торнтън“. След два месеца вече участва в първото си състезание. Завършва втора – впечатляващо за дебютантка. Малко по-късно, при второто си участие, тя изравнява световния рекорд.
Пътят към Олимпиадата
През лятото на 1928 г. Бети е готова за нещо по-голямо – Олимпийските игри в Амстердам.
Това е първата Олимпиада, в която жените могат да се състезават в леката атлетика.
Бети се класира за финала, след като пробягва серията си и полуфинала с лекота.
Любопитен факт – част от американския отбор отпада по пътя към Европа, след като се натравя със сладолед на кораба. Така Бети остава единствената спринтьорка на САЩ във финала.
Никой не я смята за фаворит. Прогнозите са в полза на канадките Фани Розенфелд и Етел Смит. Но на финала Бети излита като стрела. Спира хронометъра на 12,2 секунди – нов световен рекорд.
Така печели първия златен медал за жена в историята на Олимпийските игри.
Като част от щафетата 4х100 метра тя добавя и сребро.
Катастрофата, която спира времето
Три години по-късно, през 1931 г., Бети тренира усилено за Олимпиадата в Лос Анджелис.
Изтощена от подготовката, тя решава да полети със самолет, пилотиран от братовчед ѝ. Машината катастрофира край Чикаго.
Лекарите не откриват признаци на живот и тялото ѝ е откарано в моргата. Но един санитар забелязва, че тя все още диша.
Бързо я прехвърлят в болница. Следва дълга рехабилитация – 11 месеца в легло, счупен крак, ръка и череп.
Когато излиза от клиниката, Бети не може да сгъва коляното си. Лекарите ѝ казват, че никога повече няма да ходи. Тя обаче не се предава.
Завръщането
Точно 1000 дни след катастрофата, Бети отново стъпва на пистата.
Кракът ѝ още не е напълно възстановен, но тя обува шпайковете и започва отначало.
През 1936 г. успява да се класира за Олимпиадата в Берлин. Времената в САЩ са трудни – Голямата депресия принуждава Бети да продаде златния си медал, за да финансира пътуването си до Германия.
Игрите са белязани от пропагандата на Хитлер. Но плановете му рухват, когато Джеси Оуенс печели четири златни медала.
Финалът в Берлин
На 9 август 1936 г. стадионът в Берлин е препълнен. Във финала на щафетата 4х100 м американките стартират с Хариет Бленд. След нея Анет Роджърс, а трета поема Бети Робинсън. Тя бяга рамо до рамо с германката Мари Долингер и предава щафетата на Хелън Стивънс.
Германките са фаворитки, но допускат грешка – изпускат щафетата.
Американките печелят златото, а публиката онемява.
Хелън Стивънс по-късно споделя, че Хитлер лично ги поздравява, а те му отвръщат с ръкостискане, отказвайки да вдигнат ръка за нацисткия поздрав.
Живот след славата
След олимпиадата Бети се оттегля от спорта. Работи като продавачка, омъжва се, става майка на две деца и посвещава свободното си време на доброволчество в леката атлетика.
Умира през 1999 г. в Денвър на 87 години, поразена от рак и Алцхаймер.
Бети Робинсън остава завинаги в историята – като първата жена олимпийска шампионка по лека атлетика и един от малкото хора, които наистина са победили смъртта.
Бети, която спечели златен медал след „смъртта“ си
За да научите първи най-важното, харесайте страницата ни във Фейсбук , групата ни за любопитни новини във Фейсбук или ни последвайте в Telegram и Mastodon
