Разказ: „Паметта на камъчетата“


Този материал ни е предоставен и публикуван с позволението на неговия автор – Явор Перфанов

В първите дни на пролетта, времето е променливо. Така, както и настроенията на човека. Ту слънчево, ту вали дъжд. Понякога дори и снегът наднича, сякаш е забравил да вземе последните снежинки и да ги прибере до следващата зима.

Но, все пак е пролет и слънчевите дни са повече. В един такъв ден, Емилия и Младен се разхождаха в парка. Късен следобед. Нямаше много хора. Вървяха бавно. Не бързаха, наслаждаваха се на този така чакан миг на спокойствие. Женени отдавна, отгледали две деца, едва сега осъзнаваха, че имаха време за себе си.

Само за тях двамата. Хилядите думи, закачки и мили обръщения един към друг, с годините се бяха превърнали в мълчаливо доверие и вярност. Разбираха се с поглед. Понякога дори нарочно търсеха подходящата дума за нещо, което да си кажат, но само един жест се оказваше достатъчен да се разберат.

Емилия и Младен вървяха по една от алеите на най-стария парк в града. Вдишваха от чистият пролетен въздух. Задържаха дъха и издишваха, сякаш пишеха на нов ред всеки изживях днес миг. Не бяха излизали отдавна. Оглеждаха пейките, малките градинки с цветя, оградени от бордюри.

Възхищаваха се на красотата на пролетта, сякаш за първи път се разхождаха в този парк. Не говореха. Поглеждаха се и се усмихваха. Всеки от тях се наслаждаваше на разходката по свой начин.

Но и двамата обличаха споделените мигове в тишина. Младен се спря, посочи с пръст към земята и каза: – Като видях това камъче, се сетих, как за първи път те докоснах по ръката. Помниш ли? Емилия се замисли, но мъжът продължи: – Нещо ми убиваше в крака. Не можех да стъпвам вече от болка. И куцах.

Тогава се подпрях на рамото ти. А ти ми подаде ръката си. Помня. Не спирахме да се смеем. Толкова млади бяхме, ще кажеш, че не се страхувахме от нищо.

Двамата продължиха да вървят по тесните алеи на старият парк. Разхождаха се бавно, но попиваха всеки звук от песните на жадните за живот птици. Емилия спря, погледна към Младен и посочи към земята: – А, аз като видях това камъче се сетих, как се престраши да ми кажеш, че имаш чувства към мен, помниш ли? Мъжът я хвана за ръката и я поведе към пейка с дървена облегалка.

Двамата седнаха, но не пуснаха ръцете си. -Помня! – каза той. – Знаеш ли колко време съм мислил как да ти го кажа тогава? То не бяха безсънни нощи, не бе треперене. И точно когато бях вече събрал смелост и те поканих отново тук, в този парк и се оглеждах, да не би някой да ни види, защото се страхувах да не ми откажеш и паднах на колене. И точно тогава ми прималя от болка.

Онова малко камъче, появило се не знам откъде под коляното ми. Ти тогава се втурна към мен, помогна ми да се изправя и каза онези думи, които толкова дълго бях повтарял. Помниш ли, тогава ми каза, че ме обичаш. Емилия подаде ръка на Младен, станаха от пейката и се запътиха към арката на входа на парка. Смрачаваше се. Пролетта постилаше хладната вечер и двамата вървяха по топлия килим на спомените си. Жената се обърна към пейката, на която бяха седнали преди малко. Обърна се и Младен. -Виждаш ли! – каза Емилия. – Ние, увлечени в ежедневието, бяхме забравили онези неща, които са ни носили топлина преди години. Не обръщахме внимание, че с всеки изминал ден думите, които сме изговаряли са изчезвали една по една.

Изморени, прибирали сме се от работа, виждаме се набързо, вечеряме, децата и лягаме. И така всеки ден. -Да! – отговори Младен. – А ти виждаш ли, как едни нищо и никакви камъчета, които съм смятал просто за камъни, сега ни напомниха за най-красивите мигове? Не сме забравили това, което ни се е случвало, но рядко сме се сещали за това. Колко топлят, колко е хубаво.

И какво нещо е живота! Изживяваш страст, превръщаш я в отговорност и доверие, след което живееш с топлината от спомените, нали?

Емилия доближи ръката му до устните си, докосна я с тях и каза: -И всичко това, ако не е любов, какво е?

– Любов е! -отговори с усмивка Младен и излязоха от стария парк. Увлечени в стремежите си към добър живот, често пропускаме най-красивите мигове. Въпреки, че имаме чувства, забравяме за тях. А сме хора. И животът ни е от минало, настояще и бъдеще. И същият този живот ни е срещнал във времето с малките камъчета. Онези камъчета, които за разлика от нас имат памет. Толкова са ниско по земята, а ни карат да се чувстваме все едно,че летим. И помнят всеки миг от щастието. Напомнят ни за най-топлите думи.

За обич. За любов. За споделеност.

Автор: Явор Перфанов

Из поредицата „Берачът на кестени“ – кн.5 „Паметта на камъчетата“


Оставете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


За нас


Ние сме млад новинарски сайт и се стараем да предложим на нашите читатели подбрано качествено, интересно и любопитно съдържание, което да събуди интереса към знанието и смислените неща от деня, страната и света.


КОНТАКТИ

ОБЩИ УСЛОВИЯ


Бюлетин



    Нашият уебсайт използват бисквитки за по-добро сервиране на съдържание. Приемайки нашите общи условия, вие се съгласявате с тях.